София, мрачен септемврийски есенен ден. Ту повее вятър, ту заромоли. Гледам часовника в очакване да настъпи часа. В 18:30 грабвам чантата си и фотографската раница и се изтърсвам на площада зад катедралата „Александър Невски”. Там вече стои двуетажен автобус гостоприемно отворил врати и багажно отделение. Хвърлям си аз чантата в багажното и успявам да заема стратегическо място до вратата като даже успявам да намеря удобно местенце и за фотографската ми раница. Някъде в 19:30 автобуса успява да тръгне и да се включи в оживеното софийско движение. Понеже е датата 21 септември, болшинството „софиянци” са тръгнали за родните си места, където ги очакват четири дена затваряне на компоти и варене на лютеница. По този повод излизането от София се проточи около два часа. Сега някой ще попита: чакай малко какви автобуси какво пътуване за какво е всичко това? Връщам се по-напред в написаното и установявам, че вярно съм забравил за какво става дума. С една дума (тоест с няколко) заминавам на разходка из Турция. А защо пиша този малък разказ? В интерес на истината изпробвам новата си клавиатура дали работи добре…
Пътувайки към границата огледах спътниците си общо 74 на брой. Мислех да опиша всеки един от тях, но в последствие се сетих, че няма смисъл, защото от редакцията не ми плащат на страница, а на цялостен материал, а и май сега не пиша за никоя редакция. Както и да е на границата се появихме някъде около 12:30 часа. Минахме митницата без проблем. Е на мен ми се наложи да декларирам цяла раница с техника, но предвидливо бях разпечатал на един лист всичко, което носех със серийни номера и там подобни. Препоръчвам го на всичко, които си изнасят техниката по този начин и разбира се смятат да си я върнат обратно същата. Митничарите погледнаха раницата и листа сложиха му един печат и ме пуснаха по-живо по-здраво. През това време народа от автобуса бе нападнал фришопа и методично го изкупуваше. Сетих се за картината на известен художник – „скакалци нападат царевична нива”. През това време ни изпревариха няколко рейса и се оказа, че трябва да чакаме около 3 часа. Съдба…
След няколко часа, вече с турски печати в паспортите минахме границата и се насочихме през Одрин към Чанаккале, където щяхме да пресечем Дарданелите и да се озовем в азиатската част на Турция. Всъщност след около три часа стигнахме до посоченото място и се натоварихме на някакво странно съоръжение, на което му казваха ферибот. Измъкнах се от рейса и се качих на горната палуба, където в продължение на 30 минути ме брули студен вятър, а аз гледах на фона на развиделяващият се ден приближаващият се бряг. Всъщност Чанаккале е град на двата бряга на два континента какво разказваше екскурзоводката много не помня, защото зяпах пейзажа наоколо, но помня, че името Чанак означава грънец (или поне нещо такова). След като минахме на отсрещния бряг спряхме за задължителната пиш пауза (която отнемаше минимум 30 минути + 15 минути подканяне да се качим обратно). Използвах момента да се разтъпча набързо из града и да попадна на троянския кон. Да на троянския кон, който е използван във филма „Троя”. Понеже на около 20 км от града се намира Троя, продуцентите на филма са подарили на града дървената фигура използвана във филма. Огледах и ощраках дървенията и се отправих обратно към рейса за следващата ни дестинация, а именно Троя.
Както казах намира се на около 20 километра от Чанаккале. Искат вход от 15 турски лири (това са новите деноминирани пари и една лира се равнява на 1,2 лв. Все едно наши левчета, ама прибавяме и 20% ДДС) не признават прес карти. Реших да пропусна това посещение, защото препатили спътници обясниха, че всъщност се оказваш на едно почти голо поле и ти казват, „ ами ето това е Троя”. Малко ме беше яд на това спиране, защото заради него се изпусна едно много по-важно място, а именно храма на Аполон в Дидима. Направо бях бесен като разбрах колко време сме загубили. А като сметна и задължителните пиш паузи…
Крайната точка на първия ден от пътуването бе Бодрум. Стигнахме там някъде около 20:30, тоест 25 часа след тръгването от България. Преди да стигнем преминахме през доста села и малки градчета, където ми направи впечатление, че живота не е много лесен. Колите бяха стари предимно турски разновидности на Рено и Фиат. Много от къщите бяха без покрив с цел да не се плащат данъци (но пък повечето бяха с алуминиева дограма). Интересното бе учениците ходеха с униформи като имаше няколко вида униформи за различните училища. В малките градове забрадените жени се срещаха доста често. Някой в автобуса разказваше, че фундаменталистки фондации плащат нещо като заплата на жените, които се съгласят да ходят така и да спазват стриктно исляма.
Бодрум – нещо като нашият Несебър – град на поети и художници или поне така е бил в началото преди да се превърне в комерсиален почивен център. Къщите са двуетажни, а който построи по-висока трябва да плаща страхотни данъци всяка година така, че сигурно се броят на пръстите на ръката. Нашият хотел се намираше на 20 км от Бодрум, което от една страна е добре, защото гарантираше диво спокойствие. Е отначало дивото спокойствие бе заменено с диво блъскане на 74 изморени пътници мечтаещи да си вземат ключ за стаята и предполагам да се изкъпят. В един момент се оказа, че има и запазена вечеря и дружно се сурнахме към шведската маса. Исках да кажа към богатата шведска маса. Тук е място да отворя скоба, че в Бодрум храната бе най-добра и огромно количество за разлика от другите места, на които тепърва щяхме да ходим.
Хотелчето бе много приятно двуетажно обособено на няколко секции и с два басейна. Излизайки от стаята на четвъртата крачка едва ли не се оказвах в басейна, а ако направех 50 крачки стигах до морето. Въпросното море носи името Егейско и водата в него освен, че е кристално чиста, е ужасно солена и горчива сравнено с нашето Черно море – почти два пъти по-солена, което пък пречи на шамандури като мен да потънат, но ако нямате очила за плуване тежко ви и горко. Плажа е каменист в смисъл от дребни камъчета както и брега. Хубаво е да имате специални обувки ако искате да влизате нормално а не кривейки се като някой клоун. Е хората са се постарали и да докарали няколко камиона с пясък който са разсипали по ситния както споменах чакъл и който за съжаление беше тъпкан с фасове (ей за това мразя пушачите). След като се топнах 2 пъти в морето благоразумно се оттеглих на шезлонг около басейна и се насладих на сладостите на почивката.
Да поговорим малко за фотография. В крайна сметка нали отидох да снимам а не да се излежавам.
Изгреви и залези се снимат добре в местността, в която бях. Наличието на палми дава подходящо звучене за хора като нас, на които такива дървета са екзотика. Изгревът е в интервала 7:10 – 7:20 за периода 23-26 септември. Часовия пояс е същият като нашия така, че не ми се наложи да се пренастройвам. Залезът е след около единадесет часа и половина, тоест няма шанс да изпуснете закуската или вечерята (ама съм лакомник).
Иначе забележителни места за снимане наоколо няма или поне не такива, които да ме впечатлят. Нощни снимки в Бодрум могат да се направят и то не малко. Може да снимате яхтеното пристанище или светлините на града в морето. За себе си установих, че най-често срещаната ми нужна експозиция е 30 секунди и 8 диафрагма (за исо 100). За целта ви трябва стабилен статив (а аз нямах стабилен такъв) и дистанционен спусък или самоснимачка.  Друг момент за снимане е, ако използвате 800 исо и имате здрави ръце да снимате капалъ чаршията или осветените от неонови светлини заведения. Експозицията е около 1/30 секунда и 2.8 – 4 диафрагми. Може да се запишете в разходка с яхта, която се оказва обикновена гемия като програмата е следната 30 минути плаване след това се спира някъде и има един час плацикане за можещите да плуват след това се сменя мястото и пак така. Предвижда се обяд и пак същата програма до към 17 часа.
По програма трябваше да останем пет дни и по тази причина се отдадох на мързел около басейна. Натежаващо в този факт бе факта че липсват места за снимки наоколо а и другия проблем бе настиването ми от прекомерно киснене а и лош бански (не си вземайте полски бански защото са от дебел плат който не съхне и ти простива корема от него) и това ме принуди да седя близко до стаята и един ден да се лиша от шведските удоволствия. Разбира се появи се една съспътничка с идеята да ме бие на табла. Съгласих се, при условие че няма да ме бие с таблата по главата. Игрите протекоха много оспорвано (с хубаво предимство на моя страна) и се наложиха като нещо като наркотик в следващите няколко дни. Е не пропусках и да се понакисна в басейна, за да си охладя ентусиазма от победите.
Водата… Водата бе ужасна. Имам предвид тази в чешмата. Толкова бе твърда, че имах нужда от нож, за да я ползвам. Това да се изкъпеш си е живо приключение. Сапун. Шампоан и там подобни миещи вещества се пресичаха и отказваха да се разпенят. А един ден реших и да се обръсна… Втори път не опитах.
След няколкото прекарани в мързел дни, се натоварихме пак на автобуса и потеглихме към следващата си дестинация – Мармарис.
Спряхме за около 2 часа в Бодрум и една част от пътуващите се насочиха към храма на Мавзол (по-точно към няколкото камъка, които бяха останали) а друга част се хвърли към чаршията да пазарува. Аз се зашматках из града и пристанището с надежда да попадна на нещо интересно, но забелязвайки колко съм претенциозен намусено си прибрах камерата в чантата. За една бройка щеше да има смъртен случай, защото един турчин имаше неблагоразумието да ме опипа докато чаках за овчи дюнер (цена 3 лири, всъщност там си бе скъпо както в курортен град бирата рядко бе под 4 лири, а най често си бе по 5 лири или с една дума за Злия Ойлюв щяха да са едни мрачни моменти) и аз се обърнах с намерението да го халосам в нахилената физиономия, но за негово щастие се удържах. Разходката из Бодрум, а и останалите градове си е живо приключение. Слушането на музика със слушалки може да доведе до раншно преселение в друг по-добър свят (нямам предвид Калифорния). Риска идва от скутерчетата, с които са запълнени турските улици и от безумните субекти, които ги управляват. Понеже улиците са доста тесни това се явява едно широко разпространено средство за придвижване (също така цената на горивата е висока: бензин А95 е 2.65 лири, дизелът е 2.05, а газта е 1.33 лири). Хубаво си се придвижват хората, но това, че си на тротоара въобще не ги впечатлява и си пердашат по него с такава свирепа скорост, че все още имам фобия като крача из софийските тротоарчета да не ме отнесе някой. С една дума цялото движение в Турция е малко смахнато кара се сравнително бавно и с натиснат клаксон, а маршрутките… мислех че само нашите са кошмарни. Забелязвам обаче, че на никой не му пука, а само чужденците се впечатляват.
Натоварихме се след обиколката на Бодрум в рейса и потеглихме. Хубавото е, че хората забелязват колко туристи идват и по този повод има непрекъснато разширяване и подобряване на главните пътища. На много места пътя се правеше по странен за мен начин: изсипваха се дебели слоеве ситен чакъл примесен с пясък, който се трамбоваше от стада валяци и след това се заливаше с течен асфалт и пак се пресоваше… Пътя си бе добър без дупки и с доста знаци по него. Имаше и такива направени от светодиоди и захранвани със соларни батерии, а също така на важни участъци имаше вградени в пътя светоотразителни бабунки. Чудех се от къде се взема целия този камънак за правене на пътища, но се оказа, че там камънакът е бол. Почвата си е направо скалиста и селяните вадят непрекъснато камък, за да садят маслинови дръвчета, защото освен маслини се оказа, че в тази почва друго не вирее. Извадените камъни се струпваха на огради, за да няма свличане на малкото натрупала се пръст. Доста от склоновете на планините бяха обилно залесени с маслинови или борови дървета, а където земята бе по-плодородна задължително имаше засети култури.
Мармарис в превод значи мрамор, който е в изобилие около града, лежи на средиземно море. Първоначално се стряскаш, защото оставаш с впечатление, че си на язовир Искър поради факта, че залива е заграден от хълмове и между тях има лабиринт, който води към открито море. Това си има и положителна страна, вълните не са по-високи от 3 см. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че главните улици бяха покрити с бетонни блокчета, а тротоарите с мозаечни плочки. После установих, че на плажа има пясък макар и не много за разлика от Бодрум, а след това и водата на Средиземно море е по-солена от тази в Егейско.
Настанихме се в хотел намиращ се почти на брега на морето и на една шумна главна улица. Много шумна. Хотела нямаше нищо общо с този в Бодрум горе долу като качество прилича на хотел Бисер (за ходилите на фото ваканция) като уютност на стаите. А за да стигнеш до шведската маса, когато е пълна ти трябва много време да се наредиш преди това (а масата бе в състояние като след шведите вече са минали). Хотела бе 4 етажен с огромна тераса на покрива от която се виждаше голяма част от града. От терасата веднага забелязах огромния кораб акостирал на пристанищеТо и се запътих да го снимам. Докато стига вървях по крайбрежния „булевард”, който се бе по-скоро улиса осеяна с палми и с поредните диво летящи скутери по тротоара.Разбира се минах покрай задължителния паметник на Ататюрк къде точно по това време флотски духов оркестър забавляваше гостите на града с изпълнения. Стигането до края на пристанището се оказа трудна работа, защото се минаваше покрай всевъзможни гемии, от които настойчиво те „дърпат”, за да ти предложат разходка из залива или пък до Далян (за това последното по-късно). Както и да е стигнах направих 2 снимки на кораба като предвкусвах как ще се изтърся довечера със статив и ще го отстрелям докато свети и се отразява в нощното море.
Да, ама не (както би рекъл Петко Бочаров) докато кротко вечерях и зяпах през прозореца на хотела красиво светещият пристан, кораба свирна със свирката си и кротко отплува в нощта. Идеше ми да се изям от яд, но прецених, че първо не съм скорпион и после със сигурност ще си приседна.
От Мармарис може да се отиде на 2 места (повече са, но тези си заслужават) Далян и остров Родос. Първия ден тръгнахме към Далян (цена 20 лири) където щяхме да посетим брега на костенурките и калните извори дето се е цопкала Клеопатра, за да и стане кожата мекичка и гладка. Като истински завоеватели се натоварихме на една гемия 160 човека от българо немско финландско английско ирландска общност и потеглихме през спокойните води на залива.
Спокойни докато не излязохме от както споменах почти от всякъде заграденият залив. След него морето бе малко по развълнувано и оказа своето влияние върху някои пътниците, които добиха приятно зеленикав оттенък на кожата. След около 3 часа пърпорене по водата достигнахме брега на костенурките. Претовариха ни на по-малки лодки и тръгнахме да дебаркираме. На мераклиите дадоха 1 час време да се пържат на брега, който бе от много ситен пясък и е забранен за достъп от 8 до 8 през нощта, защото там излизали костенурки да снасят яйца. Аз като балък помъкнал 10 кг раница с техника се насочих да търся нещо за снимане, но освен едни очила дето морето дълго време ги е подмятало преди да ги изплюе на брега друго не намерих. Бях доста разочарован, защото си мислех, че пътуването ще е по-екзотично. Е след както премина единият час наистина стана, защото ни натовариха пак на лодките и тръгнахме към вече споменатите кални извори. Пътувахме около час през един страхотен канал през тръстики някои на височина от 3 метра и повече. Никончето щракваше от време на време по някое кадро докато не стигнахме скали с изсечени в тях храмове.
Докато екскурзовода разказваше какви са аджеба тези храмове аз снимах сменяйки обективи и обекти и затова ще си призная, че не разбрах за какво става дума (кофти, а?). Продължихме нататък а през това време един от сервитьорите който бе с нас на голямата гемия бе влязъл в ролята на фотограф и скачаше от лодка на лодка и правеше снимки на хората без да пита може ли не може ли. Опита се и мен да отстреля, но явно размисли като видя токмака в ръцете ми.
Калните извори са едно стълпотворение от хора, кал и сервитьори. А да и от ревящи деца. Шанса да се подхлъзнеш и паднеш е 399% навсякъде хвърчи кал и настават тежки времена за капризни машинки като фото камери. Успях да опукам няколко кадъра преди да реагирам светкавично и да опазя камерата от един идиот, който реши, че след излизането от калната баня е редно да се отръска подобно на санбернар. Най-голямата изненада за кал омазващите се идва после като установят, че душовете за с ледена вода, а калта не се отмива лесно. Всъщност калта си докарва на нашата хума, та и в къщи може да си направите такава маска на кожата (е не на аванта).
Тръгнахме по обратния път към голямата гемия и след като напуснахме река Далян установихме, че морето е станало доста бурно. Прекачихме се на голямата гемия и тръгнахме към Мармарис. Поради повишеното клатене количеството за зеленикави хора прогресивно се увеличи и палубата се опразни. Възползвах се от това и се наместих на носа. Сложих си слушалките на ушите и си пуснах Майк Олдфилд. Гемията пореше вълните и цялата ми физиономия бе мокра от постоянно връхлитащите морски пръски. А точно тогава слънцето започна да залязва. Получи се страхотна комбинация, която ме разтърси из основи. Докато се наслаждавах на залеза и слушах стария Майки имах чувство, че срещу мен стои една девойка с много особен поглед и всичко това ме караше да се чувствам на 7-то небе (обичам числото 7). Нещо пак се отнесох…
Денят бе наситен с емоции как помирисах възглавницата така и заспах.
Станах рано. Първо заради закуската и после, щото се налагаше. Днес щях да ходя до остров Родос. Ходенето до острова струва 33 евро. От хотела идва и те взима автобус, закарвате до пристанището, където минаваш митница, граница и се натоварваш катамаран, който за час те закарва до острова. Общо взето пътуването е скучно. Катамарана е за 500 човека и представлява една зала като киносалон, където седиш на стол и не мърдаш. След като се пристигне минаваш пак през граница този път гръцката (бяхме на далавера, че не сме от EU, защото минахме на отделно гише, а българите бяхме малко сравнено с 450 европейци). Остров Родос е известен с едно от чудесата на света (дето естествено го няма) а именно родоският колос седял на входа на пристанището. Запътих се на бързи обороти към крепостта построена от родоските рицари. Картата ми на американски репортер бе погледната с уважение за разлика от ментетата на спътниците ми, които си платиха по 6 евро вход. Успях да направя снимки на крепостта докато няма много хора в залите. Снимах предимно на 800 ISO, а тук таме пусках и светкавица, която се справи добре като запълващ ефект. В крепостта има много мозайки грижливо оградени да не се газят и доста лъскави и на мрачно място, та да не стават за хубава снимка. В подземието има археологически музей, но там снимането е ужасно забранено. Разбира се, ако имаш малко тайно апаратче дето да му спреш светкавицата може да си снимаш.
Извън крепостта в старата част на Родос е пълно с всякакви магазинчета за сувенири, където да оставиш грижливо приготвеното си за тази цел евро. Лудницата е пълна и има сувенири от цял свят.
Африканско, латино американско, европейско, турско и гръцко изкуство се преплитаха и остава дилемата какво да си вземеш за спомен от острова. Аз се насочих към статуетка на родоският колос от алабастър. Цената от 12 евро малко ме стресира и затова излязох от стария град и тръгнах да се разхождам по пристанището. Там попаднах на малка сергия, на която същата статуетка, която бях харесал струваше 6 евро и веднага я отразих. Със спестените парички седнах да пия една бира (3.3 евро за 330 мл – горкия Ойлюв). След това се качихме пак на катамарана и запрашихме към Мармарис.
В Мармарис за съжаление няма изгрев и няма залез. Това се дължи на факта, че е заобиколен от ниски планини и когато слънцето се покаже зад тях вече е достатъчно висока, а тръгнели да се крие все още е високо. Хубав залез хванах в Кушадасъ. Но преди да стигнем до Кушадасъ минахме през феномена Памуккале. Предполагам всички са чували за този природен феномен и аз смия тръпнех да стигна до него. За съжаление близо до него са били построени хотели, които са съсипали част от този феномен и турското правителство веднага е взело мерки за опазване на останалото като наредило разрушаване на постройките (това в България…). Нямам думи да опиша какво е там за това вижте снимките. Ходенето по варовиковите образувания е само бос, но това не пречеше на вечно не разбралите руснаци да газят с обувки.
След Памуккале минахме през подобно образуване само, че там мащабите бяха 1/100 от размера и образуваните от водата скални чаши бяха червеникави заради повишеното съдържание на желязо във водата. Местността се нарича Кърмъзъ су. Последното екзотично, но само като традиция село, през което минахме преди да стигнем до Кушадасъ бе селото Шишекьой известно с това, че ако в къщата има мома за женене то на комина се поставя празна бутилка като размера и формата на бутилката показват каква е девойката (видях 3 къщи с бутилки, на две от тях бутилката бе от кока кола, а на третата си бе дамаджанка).
Хотела в Кушадасъ… Стаята бе с размер 2,70м на 2,85м (лично я измерих). Това бе стая двойка. Гардероба се отваряше, колкото да кажеш, че се отваря. За да стигнеш до балкона се изисква акробатика в прескачането на легло. Има климатик и телевизор, но дистанционни за тях не (това е допълнителна екстра). Кушадасъ е известен с големия си пазар на кожени изделия, където при добър пазарлък може да си вземеш хубава дрешка. Първоначално цените са стресиращи, но те са направени за германците, които не се пазарят и купуват, по каквото видят на етикета.
На пристанището пак имаше спял голям кораб, който най-сетне успях да заснема как свети. 20 минути след това наду свирка и изчезна. Тук успях да хвана и страхотен залез. Като цяло Кушадасъ не се различава от Мармарис. В смисъл курортен град, чието име в превод означава Острова на птиците. Символа на града са гълъбите и има един малък полуостров с крепост на него, което е място за посещение на туристи.
След ден престой потеглихме за България. Предстоеше 24 часово пътуване. По пътя минахме през последните забележителности, а именно храма на Артемида  (каквото е останало от него) и Ефест. За Ефес прес карти не важат освен, ако нямате карта от ЮНЕСКО. Но пък 15 те лири за вход си заслужават. Все пак това е един от запазените антични градове. Лудницата е голяма така, че не могат да се направят чисти снимки на руините.  След както си взехме сувенири (бира Ефес) се натоварихме на автобуса.
По пътя към България спряхме в Измир един от големите турски градове, който представляваше нещо 2 пъти по-голямо от София и 3 повече като население. След кратка разходка се натоварихме на рейса и продължихме. Пътувайки се замислих какво ли ми е направило най-голямо впечатление. Е може би това, че най-рекламираното във всяка аптека бе виаграта или пък че по всяка сергия имаше малки бурканчета с турска виагра, която гарантираше „любов” по 5 пъти на нощ. Може би уличното движение или пък пазарлъка за почти всяко нещо. Не знам. За себе си направих равносметка къде и за какво бих отишъл: в Бодрум, ако съм с гадже и искаме да си почин и да бъдем заедно, в Мармарис, ако искам да отида на река Далян или остров Родос, в Кушадасъ, ако ще си купувам кожени дрехи и ще посетя Памуккале или Ефес.

Писна ми.
Всъщност не знам как да се изразя по-точно. ПИСНА МИ или МНОГО МИ ОМРЪЗНА.
Или пък да кажа ИЗМОРИХ СЕ!
Не е ли прекалено това ИЗМОРИХ СЕ?
Живея в свят изтъкан от лъжи.
Всеки ден ЛЪЖА, а вечер преди лягане се въртя неспокойно в леглото.
Не мога да оцелея без лъжа. Колкото пъти бъда искрен, толкова пъти след това съм принуден да взема това което е на раменете ми в ръце и да го блъскам в стената крещейки: ЗАЩО, ЗАЩО ПАК ЗАЩО…
После стоя изнемощял.
Преди плачех… сам в тъмнината на скритият килер… видя ли някога тъга в очите ми или си способен да виждаш единствено своята тъга
Сега от очите ми се стича само сол.
Омразата ме обгръща. Обгръщаме подобно на бял ефирен сатен, хлъзгава и хладна. в нея се чувствам добре. Когато мразя не се налага да лъжа. Когато мразя просто крещя, мачкам и егоистично продължавам напред. Когато мразя не гледам състрадателно. Очите ми пълни със сол са червени и злобни. Ще те прескоча, ще отрека, че си ми приятел, ще се отсека ръката с която се опитваш да ме спасиш и просто ще прескоча падналото ти тяло.
Защото се изморих да чувам “нека си останем приятели”.
Защото ме боли сърцето когато ми кажеш “ти си ценен за мен, но аз не те заслужавам”.
Защото не искам да си играеш с мен само когато на теб ти е удобно. Макар и да изглеждам като играчка то аз не съм такава.
Защото съм кълбо от емоции които се късат и вече няма как да ги завържа.
Защото МРАЗЯ да седя и да те чакам с часове без дори да се съобразиш с това, а когато се видим все едно нищо не се е случило.
Защото ми писна да съм нужният само когато на теб ти е удобно. Обади ли ме се на някой специален за мен ден? О да и аз имам такива, не само ти се разтапяш от щастие когато твоят приятел се обади.
Защото ме заболяха ушите да ми се хвалиш с новото си любовно завоевание и ми подгизна рамото на което страдаш за изгубеното такова.
Защото ОМРАЗАТА ме изгаря от вътре всеки път когато ти казвам “искам ти да си щастлив” а всъщност искам да изкрещя “страдай така както страдам аз сега”.
Защото в душата ми не остана място за мен и малкото ми аз седи затрупано под тонове отпадъци освободени от теб.
Мразя себе си защото всеки път съм готов да се унижа като простя.
Мразя себе си защото страхът да остана сам ме направи по-самотен от всякога
Мразя себе си, защото допуснах да напиша всичко това.
Тази нощ няма да спя.
А ти?

Текста по-долу се появи в резултат на едно емоционално преживяване. Думите се изляха бързо и от самосебе си… Много е объркано, но на мен ми е разбираемо, може би защото знам цялата случка. Когато го написах, ко дадох на една позната девойка да го редактира, защо честно казано пиша доста неграмотно. Получих го с толкова червено мастило, че се почувствах отново в 1 ви клас след диктовка. В продължение на 2 години не намерих сили да пусна този хм… “разказ” в публичното пространство.  Но понеже в последните дни непрекъснато ми минава през ума идеята да напиша друг емоционален разказ с много отрицателни емоции и се опитвам да поддтисна това чувство с публикуването на скритият до сега разказ.

Следват няколко думи от Ети (редакторката на разказа)

Здравей, Джъмбо!

След като подробно прочетох разказа ти, вече мога да споделя и моето виждане и мнение. Надявам се да не се отегчиш от разбора и многото обяснителни бележки в скоби. Те са с цел да обясня, кое точно има нужда от промяна и как на мен, като читател, ми звучи.

Ето твоят текст с моите корекции.

Експериментално го публикувам с нанесените бележки…

… докато крачеше унило в дъжда, четиримата се бяха умълчали в очакване на неизбежното. Само Романтикът въздъхваше от време на време и пускаше по една солена сълза. Сълзите му бяха солени, защото влагата в очите му отдавна бе свършила. Старият Мърморко хвърляше по един укорителен поглед към останалите, но за пръв път, реши да си замълчи. Оптимистът и Творецът бяха стиснали устни и гледаха в различни посоки премисляйки какво ще правят от тук нататък…

Последните четири дни

Те бяха четири характера, обитаваха и споделяха една човешка хралупа. (човешка хралупа, означава, хралупа направена от човек,а предполагам смисълът, който ти влагаш е, хралупа като синоним на вътрешния свят на човека. Не знам как точно да го оправиш, но може би трябва да се каже по друг начин) Бяха се разбрали с Душата да й помагат в управлението (и тази дума не ми се струва подходяща, може би вместо управлението да кажеш „живота” ) на човека и с общи усилия се справяха добре. Бяха толкова различни, че се чудя как така се бяха открили и заживяли заедно. Години наред, в щастливи и трудни моменти… всъщност, те бяха главните автори на тези моменти, седейки на стола с перо в ръка, на лицето ми се изписва усмивка всеки път, когато се опитам да ги опиша, но и тъга за всеки един от тях…

Старият Мърморко пръв се засели в харалупата. Макар да не бе стар, неговият вечен песимизъм и контриране (опозиция) на всичко го караха да изглежда като заядлив дядка на опашка за пресни краставици. В много от неговите думи имаше мъдрост поради натрупания опит в други човешки хралупи, но начинът, по който ги поднасяше, караше и най-големият оптимист да свива рамене и да се отказва. Старият Мърморко бе пръв приятел със съвеста на човека и много често използваше това приятелство, за да укорява своя наемодател за волни и неволни прегрешения. Почти винаги даваше правилния съвет и докато бе сам в хралупата гласът му се чуваше ясно и разбрано.

Оптимистът пък се появи в един мрачен есенен ден, когато дъждът бе толкова силен, че дори Старият мърморко се измокри до кости. Оптимистът почука на вратата на хралупата оптимистично (за да се избегне повторението е добре тази дума да се смени с нещо като „усмихнато”  например) и това му осигури малко по-сухо място от онова, от което идваше. Старият Мърморко с половин уста каза, че го пуска вътре, но само докато спре дъжда. Оптимистът ведро отръска дъждовните капки от голата си глава и дари Мърморко с ослепителна усмивка. Години наред след като дъжда бе спрял, Стария мърморко не се сещаше да напомни на госта си, че навън отдавна вече грее слънце.

Творецът се появи в годините, в които човекът възмъжаваше и търсеше своя път в живота. Докато родителите на човека се опитваха да го насочат в добре утъпкана пътека, той бе превзет на абордаж от Твореца. Нахлу в хралупата използвайки летните жеги и отворената врата. Огледа се наляво, надясно и си избра едно приятно ъгълче в иначе кръглата стая. Разпиля около себе си всякакви творчески пособия, неразбираеми за останалите два характера и се настани удобно. Старият Мърморко и Отимистът размениха по един поглед с идеи и решиха да оставят натрапника да се наиграе, да му омръзне и сам да се изнесе.

Преценката им за Твореца може би щеше да се окаже вярна, но не бяха предвидили срещата с четвъртия характер. Романтикът се появи изневиделица и внесе доста смут в иначе спокойния им живот. Беше дете на Съвестта. Оптимистът първи предположи, че пръст в цялата работа има Старият мърморко. Той пък, на свой ред категорично отрече, въпреки че за всички беше видно как наставнически гледа Романтика.

Годините минаваха, а характерите ежедневно се учеха да живеят заедно. Когато бяха задружни, постигаха огромни успехи, а когато се опитваха да надделеят един над друг, обикновено нищо добро не се получаваше.

И понеже нямам време („сега не е времето”, според мен е по-подходящо) да ви разкажа цял един живот, ще споделя само една случка от него.

Случи се в едно горещо лято, когато Романтикът реши, че вече не иска да бъде детето в семейството. Почувства се достатъчно голям, за да се изправи пред останалите характери и да им заяви, че и неговият глас трябва да се чува и от него също зависят добрите решения за човека. Творецът не му обърна много внимание, защото се радваше на новата си играчка. Оптимистът както винаги се усмиха дружелюбно, “път на младите” и се залюля щастливо в хамака си. А старият Мърморко погледна Романтика с присвити очи и някак странно поклати глава.

Всичко започна преди време и завърши така:

Ден първи

Романтикът се обърна към Твореца.

-    Направи песента! (вместо направи, мисля, че е по-добре да кажеш „създай” или нещо от тоя тип)

-    Сигурен ли си? – Твореца го погледна в очите и видимо посърна.

-    Да – отговори Романтика  – направи я… както й обещах.

-    Добре, ще я направя, но нали знаеш, че след това ще си тръгна от тук и не знам дали някога изобщо ще се върна.

-    Ще рискувам. Играя вабанк или всичко или…. но ще успея сигурен съм! Тя го обича… но се страхува да го признае… виждам го в очите й. (Тук говориш от името само на Романтика, но според мен е по-добре репликата да е в множествено число, нали четирите характера играят в един отбор за благото на Човека. Как ти звучи: – Нека рискуваме! Играя вабанк, или всичко или… но ще успеем, ще видиш!)

-    Каза същото и когато напълни стаята с балони – намеси се Старият мърморко – помниш ли какво стана, какво направи тя? Сви се в себе си и накара нашата душа да страда. Помниш ли онези три дни, в които тя се страхуваше, бе нащрек и се отбраняваше на всяко твое действие? Как ли ще помниш – въздъхна Старият мърморко – та ти беше заслепен! Заливаше я ( с какво? С внимание, с желание?… трябва да поясниш) от всякъде, докато  накрая я притисна в ъгъла. И после какво… сега почти не си говорим с нея и съвестта не дава и миг спокойствие на Човека.

-    Ще успея (успеем) приятели – пламенно се провикна Романтикът – моля ви, подкрепете ме! Ще видите, най-прекрасното момиче ще се присъедини към нашата компания съвсем скоро. (ако остане така – „ще се присъедини към нашата компания” ще означава, че момичето ще стане част от характерите, т.е. част от хралупата. Предполагам ти имаш предвид друго – че момичето ще стане част от компанията на човека. За тази цел ще трябва да промениш това изречение. )

-    Аз съм с теб – стана Оптимистът и сложи ръка на рамото на Романтика. – Вярвам в теб!

-    Откажи се! Вслушай се в гласа на приятелите на човека. Чуй какво го съветват, не прави прибързани действия –размрънка се Старият мърморко и се обърна за подкрепа към Твореца – Творец…

-    Ще направя песента, но използваш ли я, ще си тръгна. Не искам да преживявам отново онова, което се случи, когато за пръв път се появи! (тук е добре да поясниш кой се е появил за пръв път)

В хралупата увисна тягостно мълчание. Четиримата стояха смутено, като непознати хванати в асансьор, всеки гледаше в различна посока. Творецът седна пред компютъра и съвсем скоро потъна в задачата си, без да обръща внимание на останалите. Старият мърморко се върна към наченатия шоколад. Оптимистът се загледа през прозореца, навън есенното слънце хвърляше своите последни горещи лъчи. Романтикът стоеше в средата на хралупата и хвърляше последователни погледи към приятелите си (а може и съквартирантите, съхралупниците или нещо др., но е добре да има някакво определение за останалите обитатели на хралупата, които в този момент той наблюдава). Опита да се присламчи към Твореца, но напрежението което той излъчваше ясно му показа, че мястото му не е там. Затова се излегна на хамака, затвори очи и се отнесе в спомени… Пътят лъкатушеше между горите, мина покрай езерото, двамата припяваха песните от диска въртящ се вече за трети или пък пети път. От време на време погледите им се срещаха и избухваха във феерия от фоерверки, а на лицата им се появяваха срамежливи усмивки. Роматикът гледаше всичко това и летеше във възторг из хралупата.

-    Гледайте приятели, това е Любов!

-    Може би просто им е приятно?! Защо реши, че е любов – попита скептично старият Мърморко. – Та те се познават само от няколко дни.

-    Не, не, не! Виж как го гледа, виж очите й, виж усмивката, виж… е, няма как да видиш пулса й, но виж, тя се изчервява, всеки път.

-    Ами срамежливка е, затова. Помисли малко!

-    Нищо не разбираш. Нашето момче се справя безупречно, Тя е неговата половинка, която той толкова време търси.

-    Търси той – изсумтя Старият мърморко – хвърлил се е като удавник за сламка. (тук махнах „вместо да си гледа спокойно живота”, мисля, че това не е важно за текста като цяло.)

-    Спомни си онази вечер, под луната и часовете, които прекараха заедно, въпреки студа. Спомни си как я целуна на сутринта…

-    А тя отвърна ли му? Че то сестра би ми отвърнала по-нежно.

-    Ти нямаш сестра.

-    Казах го риторично.

-    Тя му отвърна, усетих го.

-    Отвърна му!?….  – Старият мърморко сви вежди – а как тогава, млади ми приятелю, ще обясниш думите й?

-    Кои думи? – недоумяващо попита Романтикът.

-    Цитирам: “Чувствам се толкова щастлива, но нямам тръпка, а без тръпка няма да се получи” край на цитата.

-    Не го е казвала…

-    Не го е казвала!? – изсмя се подигравателно старият Мърморко – успокой малко топката, момче! Ще ни докараш само проблеми!

Нямам тръпка, нямам тръпка – като ехо тези думи се носеха в главата на Романтика. Този път ги чу добре. Независимо от стаята със свещи, ваната и пенливия елексир… Отвори очи и стана от хамака. Време бе да потеглят към последната си среща.

Ден втори.

Видяха се и се прегърнаха. Човекът й подари кутия с бонбони, по един, с който да заместят всяко волно или неволно изричане на забранената дума. (тук липсва пояснение коя е тази забранена дума. Може да я въведеш с нещо такова: „Забранена дума?! Да, за нея думата ‘обич’ беше притеснителна, неуместна и я забранихме” – нещо такова, но ти знаеш по-добре коя е думата и защо е забранена.) “В тази кутия има всичко, което искам да ти кажа, без едно нещо. Него ще запазя за накрая”. Романтикът сякаш забеляза искрица любопитсво в очите й. Зарадва се и даде достатъчно енергия на Човека да лудува заедно с нея в близката дискотека.

(Като почваш да изброяваш дните – ден първи, ден втори, преди да кажеш, че през следващите дни нищо не се е случило, предлагам да кажеш „ден трети”, като част от инерцията на разказване и после да уточниш, че всъщност не се е случило нищо специално, освен…)

Ден трети.

Всъщност, през останалите два дни не се случи нищо интересно. Освен една намеса на Твореца – на точното място и в точното време.  Намеса, която Тя може би ще помни винаги (или дълго). (Тук, на мен, като читател ми липсва част от пъзела – кое е това нещо, което момичето ще помни дълго, не си го разказал.)

-    Приятелю мой – обърна се Оптимистът към Романтика – дори аз признавам, че това е грешка.

-    Не, не е! Тя ще го оцени, може да не е веднага, но ще го оцени.

-    Тя оценява всичко, което вече направи за нея… но попита ли я дали иска всичко това? Килограм шоколад не е по-вкусен от хапка шоколад – допълни старият Мърморко.

-    Всички сте против мен – избухна в сълзи Романтикът и избяга от хралупата.

-    Никога не сме били против теб! – все едно на себе си промълвиха Оптимистът и стария Мърморко гледайки отдалечаваща се фигура.

Последната вечер

Валеше, човекът усещаше празнота в себе си независимо от бурната радост, която изпитваше за нейната победа. (Тук не става ясно за каква победа иде реч – нейната победа – победа на кого, на момичето, на душата, на празнотата? Или пък още в началото на този абзац да споменеш, че двамата са заедно, да споменеш нещо и за нея. Ясно е, че Човекът е тъжен, пие, за да се утеши, но какво прави тя в този момент, не става ясно) Гледаше я отстрани и само тъмнината скриваше мрачните му черти. Опитваше се да накара гласовете да замълчат давейки ги в алкохол, но явно всичко бе срещу него, защото въпреки количеството съзнанието му оставаше бистро и чуваше гласа – ПУСНИ ПЕСЕНТА! Стана от стола зарязвайки момичето само. И излезе навън в дъжда. (И? Какво става с нея, докато Той е навън)

Докато крачеше унило в дъжда, четиримата се бяха умълчали в очакване на неизбежното. Само Романтикът въздъхваше от време на време и пускаше по една солена сълза. Сълзите му бяха солени, защото влагата в очите му отдавна бе свършила. Старият Мърморко хвърляше по един укорителен поглед към останалите, но за пръв път реши да си замълчи. Оптимистът и Творецът бяха стиснали устни и гледаха в различни посоки премисляйки какво ще правят от тук нататък…

Миг, два след края на песента Човекът отхлаби прегръдката и се опита да я целуне за последен път. Романтикът се сгърчи от студа в устните й, дори Старият мърморко потръпна. В този миг Творецът излезе от хралупата без дори да се обърне назад. Изпрати го единствен Оптимиста.

-    Не знам дали ще се върна, приятелю…

-    Аз ще остана! – каза Оптимистът – мисля че в момента съм нужен, но ще те чакам да се върнеш. Вярвам в теб!

Дъждът и леденият вятър сякаш даваха единствения верен отговор на Романтика. Той седеше полугол на балкона и съзерцаваше превиващите се дървета. Уморен от студа се сви на кълбо в своята черупка (а може би „хралупа”, за да е в стила на целия разказ) и заспа.

Трябва да си призная, че Санторини бе една дълго мечтана от мен дестинация. Може би, 2 години преди да се впусна в това пътуване, правих планове, гледах карти и изчислявах маршрути. То не бяха фериботи, то не бяха самолети и… , в един момент, компанията, с която пътувам често, сякаш прочела моите мисли, организира екскурзия до Санторини. Може би, бях един от първите, които се записаха и като затворник броях дните до майското утро, в което щях да потегля към това мечтано пътешествие.
Въпросното ранно майско утро, под формата на празника на труда 1-ви май, настъпи и аз се оказах удобно настанен в автобус, спрял току пред… тоест, зад храм-паметника Александър Невски, целият зареден с енергия и, разбира се, няколко свободни карти памет за моята фотокамера. Не случайно казвам фотокамера, защото Санторини е известен като едно от най-фотографските места на света. Автобусът потегля и да видим дали всички тези истории, които съм слушал, ще се окажат верни.
Предстои ми досадното пътуване до гръцката столица Атина, което… почти проспивам, защото е доста еднообразно и скучновато. Разбира се, не очаквам кой знае какво точно в този участък и затова практично съм се заел да пиша някакви бележки на макбука си. С няколко почивки и 12 часа по-късно, се озоваваме в Атина и, честно казано, съм шокиран от първоначалните гледки в гръцката столица. Може би, защото уцелваме пиковия момент на протестите срещу новите мерки за излизане от икономическата криза, които се очакваше да влязат в сила. Вървим по улиците на един град, в който има, едва ли не, на всеки тротоар вехтошари, проснали на един чаршаф стоката си или налягали по пейките бездомници, и странното, за европейски град, присъствие на чуждо континентално население… Както и да е, настаняваме се в хотел в центъра на Атина, който за моите стандарти, е добър (макар да се падам на 7-мия етаж и да качвам стълбите пеша помъкнал 2 куфара). Решавам да се разходя преди лягане, разбира се, в опит да се отцепя от групата. На 10-тата минута благоразумно се върнах в хотела и търпеливо зачаках групата да се събере и да тръгнем под ръководството на нашия екскурзовод. Защо благоразумно? Атина, честно казано, не е градът, в който бих се осмелил да се разхождам сам, накичен със скъпа апаратура и с вид на чужденец, личащ си от 100 крачки. В придвижването в група и под подробните разяснения на нашия екскурзовод Иван, се почувствах доста по-спокоен. В крайна сметка, след щурмуване на върха, на който се намираше Акропола, се натъкнахме на непреодолима преграда под формата на метална врата с голям катинар на нея. Леко разочаровани, тръгнахме обратно и изведнъж попаднахме на интересна площадка, от която се разкриваше хубава панорама към града или към Партенона. Чест прави на най-ентусиазираните от групата, които направиха опит да изчакат мен и моя колега фотограф да си направят нощните снимки, но накрая се предадоха и тръгнаха, без да ни дочакат. Скоро след това и ние ги последвахме, защото ни предстоеше ранно ставане и гонене на ферибот за Санторини.
Ранна утрин. Телефонът до главата ми звъни зловещо, а някой в слушалката, на странен език, ми обяснява, че трябва да ставам. Вслушвам се в гласа и се изтъркулвам от леглото. Установявам, че неблагоразумно съм си оправил багажа още вечерта и затова слизам да скучая долу във фоайето на хотела. Там заварвам шофьорите и нашият екскурзовод да носят пакети суха храна. Общо взето, успяваме да се натоварим цялата група в автобуса почти навреме и тръгваме с бодра крачка към Пирея – пристанището на Атина, където ни очаква ферибота. Е, да, бодра крачка е образно казано, но някак си няма как да кажа с бодра гума. Поради ранния час, улиците на гръцката столица са пусти и ние се оказваме за няма и 10 минути пред ферибота, а след още 10 минути в него.
Какво представлява фериботът?!? Това е един огромен, ама наистина огромен кораб, с не знам колко си палуби за коли и камиони и поне 3 палуби за пътници. Общо взето, малко по-малък от стандартен круизър. Още в момента, в който го видях, се изпариха надеждите ми за малко корабче, което бурните вълни на морето да люшкат насам-натам… както се казва, в трамвая, с който пътувам за работа сутрин, се клатим повече, отколкото в това…. корабче. Зарязахме автобуса нейде из палубите на ферито и се качихме на горните палуби. Разхърляхме се на различни места според интересите си и зачакахме 8- часовото пътуване до острова. Както казах, ферито бе голямо, а морето спокойно и… моите надежди за екстремно морско пътуване се стопиха като сладолед, облизан от горещи слънчеви лъчи.
Санторини е част от Цикладските острови и докато го достигнем, спряхме последователно на 2 от тях, които са също туристически дестинации. И най-накрая го зърнахме в далечината. Или просто познахме, че е той, защото наближаваше времето за пристигане.
Пристигане и настаняване в един страхотен хотел, в който имаш чувството, сякаш твоята стая си е самостоятелна къщичка, независимо, че всъщност е долепена до другата стая, която пак, все едно, е самостоятелна къщичка. До нея води каменна пътека и свършва пред малка веранда с масички и столчета, а пък, аз лично, се озовах на около 10 крачки от басейна. Басейнът… това май ще е по-нататък. Малко след като се настанихме и освежихме, се събрахме във фоайето на хотела и оттам, леви-десни, към автобуса с цел най-красивия залез на света. По предварителна прогноза, слънцето трябваше да залезе някъде в 19:20 часа, затова пристигайки в около 18 часа в града…. опа, забравих да кажа къде се случва този най-красив залез на света. Иа. Градът се казва Иа (на английски го пишат Oia), макар че, на Санторини е трудно да се каже, че има градове, съдейки за мащаба на острова – по-скоро са малки селца, но нека да ги наричаме градчета. Та пристигайки в Иа, получихме свободно време да обикаляме и все пак ни предупредиха накъде е запад и че е хубаво да си изберем местенце за гледане на залеза… тъй като, аз съм фен на фотографията, открих сред пътуващите още един такъв фен като мен, та тримата заедно тръгнахме да обикаляме и да правим снимки. Ще изпреваря уточняващия въпрос и ще издам третия в групата – това бе очарователната асистентка на другия фен и освен асистентска функция, изпълняваше и ролята на негова съпруга или, с една дума, човекът добре се бе наредил (това е тема за размисъл). Отсега мога да предупредя феновете на фотографията, че снимането в Санторини е обсебващо. Има толкова много за снимане и не свършва и не свършва и… свърши ни времето и хукнахме да си намерим място да снимаме залеза. Честно казано, слънцето седеше изненадващо високо, но ние почтено спазихме вероятния час на залез и зачакахме с насочени обективи. 19:20 мина, после 5 минути, после още 10, а слънцето нямаше ни най-малко намерение да залязва. Сетих се да погледна метеорологичната програма в телефона си, която любезно ме информира, че залезът ще се състои в 20:10 часа – време, в което трябваше да сме в автобуса и вече 10 минути да пътуваме обратно. Леко паникьосани, започнахме да се оглеждаме по околните хълмове, без да смеем да мръднем, защото, честно казано, бяхме избрали перфектни места за снимки, а по това време и с тази популярност на Иа, всяко място бе кът и бе окупирано от десетки туристи. В един момент, забелязахме други части от групата, включващи и екскурзовода и шофьорите, което от своя страна означаваше, че ако ги държим под око няма шанс да изчезнат без нас. За щастие, бе проявена гъвкавост и вместо да тръгнем в уречения час към автобуса, останахме да изчакаме залеза. А той наистина бе красив. Е, да, виждал съм и по-красиви, но причината бе в липсата на облачета по небето, а всеки начинаещ фотограф знае, че именно облачетата придават красотата на небето. А небе с облачета и малките църкви биха дали наистина един фантастичен залез. Е, ние се задоволихме с чист златен залез на фона на силуетите на градската архитектура.
Доказано лош писател съм и дълго време се чудех, ако сложа един ред с, да речем, 50 точки дали това ще опише факта, че съм останал без думи. Проведох консултации и ми бе споделено, че това не е добра идея. Но пък мисля, доста снимки направих там и с тях бих показал какво е и какво би почувствал, ако четящият тези редове, е на мое място там.
Със съжаление се качих в автобуса, който ни чакаше за обратния път към Камари. Над острова се стелеше прозирен мрак, който ставаше все по-плътен, а къщичките наоколо заблещукваха с прозорците си. Малките църкви, с които е осеян острова, светеха по свой неповторим начин. Някои, обиколени целите в светлинни кабели, а други с прожектори, осветили тук там специфични моменти от фасадата им. Гледах как прелитат бавно покрай мен и в този момент наистина съжалявах, че не съм навън със статив и фото камера да запечатам тази гледка.
Прибрах се в стаята си, някак мълчаливо, и все още вглъбен в насъбралите се емоции, се потопих под струята хладка вода, идваща от душа, която отмиваше полепналата вулканична прах от мен, но без да ме отрезвява от този първи полуден, прекаран на Санторини.
На сутринта, сякаш по някаква традиция, се събудих прекалено рано. Може би, все пак ми липсва дупката, която съм си издълбал в домашното легло… или, може би, различният въздух, който е, определено, по-чист и невидим, сравнен с родното ми място. Всъщност събуждането се оказа късно, но това го разбрах чак след като тръгнах към плажа, а слънцето ме изненада на средата на пътя, преди да съм стигнал, като весело изскочи иззад морския хоризонт. Нагазих в една нива, уж да търся хубава гледна точка през маслиновите дръвчета и… затънах до глезените в… прах. Вярно, че Санторини е вулканичен остров, който даже преди петдесетина години е претърпял и изригване, но не предположих, че може да има такъв дебел слой прах върху… ами, върху земята и от тази прах да растат и да дават плодове маслини, грозде и други растения. Издрапах от прашния капан и продължих напред, тропайки с крака. Хем да стигна до плажа, хем да се отупам от прахта. Стигнах и успях да хвана слънцето в изгрев. Реших да се разходя по плажа, но бързо предпочетох да се върна на крайбрежната алея. Плажът, всъщност, е без пясък. На мен, като жител на страна с едно-единствено море и свикнал морето винаги да има пясъчни плажове, това ми подейства някак си странно. Тук, плажът бе от дребни камъчета и затова, ако искаш да се разхождаш или да се къпеш в морето, е нужно да си обут със специални гумени обувки. Разбира се, създадени са удобства за кандидат-пържолите (тези, дето лежат на плажа и на всеки 10 минути се въртят за равномерно изпичане) като шезлонги, а също така и чадърчета за почитателите на ростбифа (недопечена пържола). По това време обаче, нямаше нито един представител на тези ентусиасти на плажа. Все пак, часът бе малко след 6:30 и май, аз бях единственият заблуден турист. Но пък, прекрасно за мен, защото можех да си направя на спокойствие малко пейзажни снимки на ранна утринна светлина.
След разходката, се завърнах в хотела, където, лека-полека, групата бе почнала да се събужда, закусва и подготвя за предстоящия трудов… опа… , за предстоящата обиколка на Тира – главният град на Санторини. Преди да тръгнем към Тира, минахме през една от стотиците църкви, разположени на острова. Защо точно през нея? Тук ще си призная, че много много не слушах нашият екскурзовод, макар той да се стараеше да поднася обилно количество информация. До колкото помня, тази църква бе свързана със светицата, на чието име е кръстен острова. Та, както казах, на Санторини има много църкви – мисля, че чух число около 250 и всички, с редки изключения, са малки, ослепително бели, със сини кубенца и на фона на прекрасното Санторинско небе ставаха фантастични на снимки. А хората, живеещи на острова, като истински гърци, са дълбоко вярващи. Няма да забравя как се бях качил на един хълм да снимам една такава малка църква и докато обикалях, една жена лека по лека се изкачи по хълма, стигна до църквата и макар да нямаше никой в нея, тя застана пред църквата, вглъби се в себе си, явно в молитва, и след няколко минути се прекръсти няколко пъти, слезе от хълма и продължи по пътя си. Друго, което ми направи впечатление, е, че никой не продава свещите. Има си касичка, има и свещи. Пускаш си лептата, палиш си свещичка и никой не върви веднага след теб да я изгаси с цел да се претопи и препродаде отново, нещо което редовно се случва в българските църкви.
Тръгнахме по лъкатушещия път с посока Тира. Ограничението на скоростта в градовете е 30 километра в час, но и да иска някой, трудно би се движил с по-висока скорост по тесните улички, изпълнени с хора, мотопеди и туристи, разбира се. Защо слагам туристите в отделна категория?? Общо взето, по цял свят, туристите горе долу си приличат. Движат се в относително разтеглена колона, всеки въоръжен с камера или фото камера, зяпат навсякъде и са със силно занижен инстинкт за самосъхранение. Имаше представители на туристическата общност от цял свят и от всички цветове и, въобще, си бе един клокочещ вулканичен казан. Изсипахме се и ние в казана и тръгнахме на обиколка първо през най-голямата християнска катедрала на острова, а после и през католическата катедрала, намираща се на другия край на града (тоест на около 10 минути пеша). Самото градче е трудно за описване, защото като всяко нещо на Санторини, е най-добре да се види. Крайбрежието… всъщност крайбрежие е силно казано, защото Санторини е малко странен остров. Може би, си го представям като легнала на една страна брадва – тоест, от едната срана силно полегат и стигащ до морското равнище, а от другата страна, с почти отвесни брегове и доста над морето. Тира и Ия се намират във високата част на острова, докато нашият хотел се намираше в Камари, който пък бе на морското равнище в полегатата част на острова. И така, малките хотелчета на Тира, Ия и другите градчета от тази страна на острова, притежаваха характерна стъпаловидна архитектура и, дефакто, всяка стая и всяка кръчмичка бяха с изглед към морето – човек, можеше да се наслади на гледка със студена бира в ръка (е и с 6 евро по-малко в джоба си). Иначе, както казах, уличките са малки, тесни и осеяни с магазинчета, както би било във всеки един туристически град. За мен, като фотограф, придвижването бе бавно и винаги изоставащо от групата, защото на всеки 3 метра, (средно), откривах нещо интересно, което си заслужаваше да се заснеме.
След няколкочасово разглеждане на Тира и съседните й градчета, се насочихме обратно към базовия лагер за кратка почивка и посещение на винарна.
Посещението на винарната бе съпроводено с лека криза за нашия екскурзовод, защото собствениците на въпросното място му спретнаха хубав гръцки номер, подобен на оня във вица за шведския филм, който се оказал съветски… с две думи, първоначално кандидат-домакините бяха обещали едно, а после се оказа друго и Иван, (екскурзовода ни), силно притеснен, ни обясни новата ситуация. Това, разбира се, не ни развали настроението или поне не моето. Винарната бе интересно направена. Една част от нея бе нещо като музей на виното с интересни хартиени кукли в естествен ръст, които показваха как се е създавало вино едно време. Експозицията бе в издълбан тунел под земята и на приятна хладнина. Заставайки пред даден експонат и разполагайки с уред, можеше да чуеш историята, която пресъздава даденият експонат (на около 4-5 езика, без български). След обиколката, се настанихме в залата за дегустации и започнахме с дегустирането на 3 вида вина, характерни за Санторини. Честно казано, преди това бях ходил само веднъж на дегустация в една изба в Македония и там, понеже бяхме група от 20 човека, която щеше да пробва 5 вида вина, ни бяха приготвили по 5 бутилки от вид и докато не свършеха, не отваряха следващото вино за “дегустация” (това се проточи в рамките на около час) и след това, кой знае защо, автобусът бе едно много весело място… Е, на Санторини си бяхме на истинска дегустация – на цялата група от 20 човека успяха да налеят от 1 бутилка, та даже и остана в нея. Забавно.
Прибрахме се в базовия лагер, където някои се присъединиха към отморяващите край басейна. Присъединих се и аз, защото, макар да бе началото на май, бе топло, прохладно и истинско удоволствие да се изтегнеш на шезлонга с интересна книга в ръка.
На следващия ден, по програма бе предвидено превземането (изкачването) на най-високия връх на острова, където има древен град и великолепна гледка, както и ходенето на „червения” плаж. Така и не разбрах защо му казват червения, тъй като моят събрат по хоби и аз, решихме да си наемем кола и да си направим волна програма. Относно наемането на МПС на острова, това явно е някакъв основен бизнес, защото е пълно с агенции, които предлагат скутери, АТВ и всякакви коли. Достатъчно е да имаш книжка и евро (от 10 евро за мотопед до 50 евро за кабриолет) и си в джаза. Ние се ориентирахме към Фиат Панда като уж малко по-голям, щото аз съм дебел, а Юри (колегата) е 2 метра висок. Е, събрахме се и… тръгнахме.
Започнахме наред с карта в ръка. Карта, силно казано, защото по-скоро бе рекламна брошура с няколко пътя на нея. Първият град (градче), който ни се изпречи, бе Меса Гония, известен с новата си и голяма църква, построена след изригването през 50-те години на миналия век, когато хората са се завърнали по родните си места. В това градче, а и в следващото, в което попаднахме като дестинации не много близки до туристическата същност на острова, видяхме и съвсем обикновени малки къщурки, далеч от лъскавите такива в Тира или Ия. Тук таме си личаха следи от земетресението, което е съпътствало изригването и бих казал, че за нас като фотографи, бе доста по-интересно от лъскавия център. Едно от нещата, за което бяхме тръгнали на лов с Юри, бяха църквите на Санторини. Църквите с техните ефектни камбанарии с минимум 3 камбани, а мисля, че попаднахме на такава и с 6 камбани. Понеже не можах да се преборя с навигационната програма, на няколко пъти се оказа, че не сме избрали най-удачния път, но, въпреки това, успявахме да достигнем дестинацията, която си бяхме набелязали. Бяхме подминали Тира с колата и лека полека, вървейки от църква на църква и къща на къща, някак си се озовахме в познато място. Оказа се, че сме пак в Тира, без да разберем как. Просто градчетата са толкова свързани, че не разбираш кога преминаваш от едно в друго. Озовавайки се в Тира, решихме да сбъднем едно вчерашно желание на Юри, а именно да слезе до брега. Слизането бе по 2 начина: или с лифт, или по каменна серпентина като там изборът бе магаре или кракомобил. Решихме, че сме достатъчно големи магарета, (както и се оказа), и ще слезем пеша. За статистиката: 3 часа следобяд, безоблачно небе и ярко слънце. Тръгнахме по пътя надолу и след 100 метра се натъкнахме на първите истински магарета, които чинно стояха и чакаха туристи за извозване. Оттук насетне, каменната пътека се превърна в пътя на гуаното (както каза Юри, макар да мисля, че гуано е сходно на това, с което бе осеян пътя, но създадено от други животинки). Заобикаляйки минираната повърхност и все повече убеждавайки се, че сме истински магарета, продължавахме да слизаме и единственото ни успокоение бе, че не качваме тази серпентина, а тя, повярвайте, бе с доста сериозен наклон. Е, слязохме, разгледахме, хапнахме сладолед и се качихме на лифта и 40 секунди по-късно бяхме отново в Тира.
Качихме се на Пандата и потеглихме към най-красивото градче на Санторини – Ия.
Макар островът да е малък, разстоянията за ентусиасти-фотаджии като нас са твърде големи, поради факта, че на всеки 2-3 минути виждаш нещо и спираш да снимаш. Така, в един момент, спряхме доста преди да сме стигнали крайната си дестинация, измъкнахме се от колата и леви-десни тръгнахме пеша. И така, вървейки и снимайки, пак се оказахме в позната обстановка, а именно Ия. Както споменах по-горе, това е, може би, най-красивото място (поне за мен) на Санторини. Не че с нещо радикално се различава от Тира или други подобни нему градчета. Просто е…. красиво, очарователно и романтично. А и вече споменахме, че тук се намира най-красивият залез на света. В Ия попаднах на хотелчета с издадени леко над морето тераски, на които, залени от романтика и слънчеви лъчи да се радвате на спътника си в живота. Също, така направени басейни, че ако си в тях, имаш чувството, че края на басейна е в морето и… не мога да го опиша, честно казано. Никъде не видях, (а може и да има), елементарни средства за развлечение като казина, молове и тем подобни присъщи на големите курорти места. Санторини не е място за бурен живот. Това е място, в което да се отдадеш на спокойствие и релакс. За себе си ще кажа само, че наистина се чувствах много спокоен. Факт е, че няколко дни преди това в Атина се бях сблъскал с полиция и безредици, а в Санторини видях един полицай и то следящ за пътната обстановка.
Чувствайки умора след почти 10-часовото обикаляне и с усещането, че не сме видели и ¼ от острова, направихме една голяма грешка с Юри. Качихме се на колата и тръгнахме обратно към Камари. Защо грешка? Защото пропуснахме да се впуснем в приключението нощна фотография. А градчетата на Санторини светят много интересно и когато са в полумрак хем има светещи прозорци, хем се белеят фасадите на къщите и това, комбинирано с богато осветените църкви, придава неповторима атмосфера. Наистина много съжалявам, че умората взе превес.
Връщайки се в базовия лагер (тоест хотела), с ужас установих, че слънцето не прощава и съм стабилно изгорял де що има по мен открити части. От огледалото ме гледаше червено лице с големи бели елипси около очите, които по форма поразително приличаха на слънчевите ми очила. На лявата ръка, освен бялото ръкавче, имах и бял часовник. А съприкосновението на водата с изгорялата кожа ми напомняше колко неразумен съм бил, че не ползвах слънцезащитен крем, но обещавам за следващият път да знам.
За следващият ден по програма се падаше да ходим на Неа Камени. Това е действащият вулкан на Санторини. Самият вулкан е островче, близко до големия остров и до там се стигаше с помощта на хм… в Турция му казват гемия. Гемията се оказа с неподозирани възможности в стил дядовата ръкавичка и макар да трябваше да тръгнем в 10:30, до 11:15 собствениците на плавателното средство упорито я тъпчеха с кандидат-мореплаватели. Нашата група, като първа качила се, с нарастващо недоумение гледаше как спират автобус след автобус на кея и как всички те успяват да изсипят товара си в гемията, докато тя не заприлича на софийски автобус в пиков час. В тази комфортна обстановка потеглихме към Неа Камени. След около 20 минути стъпихме на острова осеян с камъни от вулканична лава. Обясниха ни, че вулканът е нагоре по склона и се включихме в основния поток от атакуващи върха. Никога досега не съм бил на вулкан и в моите представи вулканът е една голяма дупка, в която се вижда как ври лавата. Явно много гледам канал Дискавъри, защото в търсенето на подобна визия, успях да подмина вулкана и да се изкача на върха на кратера. Трябва да си призная, почувствах се малко глупаво да седя и да се оглеждам за вулкан. Впоследствие ми обясниха, че все пак съм минал покрай него: „е, как не го видя, това е онова там долу, оградено с едни бели въженца”. С това ценно напътствие се върнах малко по-назад и го открих. И бе много далеч от това, което си представях. Е, имаше една малка дупка, през която, ако се вгледаш, виждаш как излиза тънка струя дим и при добро желание да подушиш миризмата на сярата, но, вулкан, в смисъла на думата… поне за мен нямаше…. или поне не такъв катакличен какъвто исках. На слизане погледа ми се спря на малък камък, който с помощта на въображението ми и малко допълнително одялкване се превърна в каменно сърце от вулканична лава. Може би намирането на този камък бе знак колко емоционално ми е подействал Санторини.
Качихме се обратно на гемията, където за наше щастие хората бяха поразпределени и в други гемии, чакащи на пристана на Неа Камени, поотупах сивите си маратонки и се замислих, че всъщност преди да сляза, бяха блестящо черни. Потеглихме към следващия малък остров, където за тези, които бяха слушали предишната вечер напътствията на екскурзовода и си бяха взели бански и кърпи, се оказа подходящо място да поплуват в морето. Останалите, като мен, гледахме леко завистливо. След кратко къпане в морето, (за някои), потеглихме и към 3-тото островче, където акостирахме и се отдадохме кой на яздене на магаре, кой на игра на белот, а по-разумните, (включая и мен), седнахме на разхвърляните из брега таверни да похапнем октопод и да пийнем ледена рицина, наслаждавайки се на шума от вълните и спокойствието. След няколко часа, седейки в автобуса на път за Камари, с тъга си мислех колко бързо свърши приказката.
След като се прибрахме, все пак нарамих статива и тръгнах да направя няколко вечерни снимки на Камари – градчето, в което бяхме, но за съжаление то нямаше това очарование на нощна Ия или Тира.
На сутринта се отправихме към рецепцията на хотела, за да чуем последните новини. Понеже бяхме в доста размирен момент в Гърция, когато през ден имаше сблъсъци и стачки, бяхме заплашени да бъдем блокирани от стачка и да останем на острова – нещо, срещу което, май, никой нямаше нищо против. Е, разминахме се и след няколко часов престой в Тира, където имахме свободно време за последни покупки, с тъга се качихме на ферибот, който щеше да ни отведе към дома.
Няма с какво да споменавам следващия ден, в който се прибирахме обратно, защото той бе просто едно пътуване по магистрала, обратно към България. Ще кажа като за финал, че дълго гледах от кърмата на ферибота как Санторини се смалява, докато съвсем изчезна и как няколко часа по-късно гледах залеза срещу мен, докато в лицето ми се разбиваха солени пръски от морето и си мислех колко по-скоро ще се върна тук в изгубения свят на Атлантида.

Събуждането на втори януари би трябвало да е безпроблемно. Да няма главоболие, махмурлук и други вредни последствия от новогодишната нощ. Ставаш, пиеш сутрешното си кафе, нахлузваш някакви дрехи и заминаваш на работа – стандартно ежедневие.
Тази година, точно този втори януари, е неделя – почивен ден. Излягаш се на една страна в леглото, като внимаваш да не излееш кафето върху себе си, за да обмислиш как да прекараш деня.
Кино!!!
Това е добро решение. Ще поканиш девойката, която ухажваш и си мислиш че си падаш по нея, макар че още си бесен за това, че дори един SMS не ти е пратила за Нова година. Оправданието е, че е болна. А между другото: май Новата година щяхте да посрещнете заедно?
Но днес си великодушен и решаваш да я заведеш на кино. Вярно, този филм го е гледала 5 пъти, но твърди че го харесва и сигурно би го гледала още веднъж.
Изпиваш кафето си на две глътки и се опитваш да си обуеш дънките докато се чудиш дали пък не са на някой друг, по-слабичък от теб, или това че са се смалили е вторична реакция от пуйката и баклавата.
Времето навън е доста меко за януарски ден. Слагаш слушалките на ушите, пускаш си любимата музика и тръгваш пеш към киното с цел разходка и охлабване на дънките. След няма и 50 минути заставаш с широка усмивка пред любимата си билетопродавачка. Естествено 5 минути след отварянето на киното то е абсолютно празно и ти се явяваш като единственият клиент, при това усмихнат. Билетите, разбира се, са за най-хубавите места. Перфектно. Излизаш от киното и точно в този момент ти звъни девойката. Премълчаваш за изненадата, която си подготвил и търпеливо изчакваш да ти обясни колко е болна: “Ок ! Искаш ли да дойда да се погрижа за теб?”. ” Ами не, то тука е Асен.” – прозвучава отговорът и, от който на теб малко ти призлява, защото споменаването на въпросния Асен, за когото тя твърди, че вероятността да имат връзка е само 10%, те измества винаги и те прави вечната първа резерва. Тъпа работа! А иначе тя казва че иска да се омъжи за теб….
“Ок! Оправяй се” и затваряш телефона без да и кажеш за двата билета, които се мъдрят на топло в джоба ти. Прибираш се в къщи, пускаш си компютъра и мислиш. Не ти се ходи сам на кино. Мобилният ти е под ръка.
Първо обаждане: твоята много добра приятелка, с която обичате да говорите за какво ли не включително и за секс, но не и да го правите, ще ходи при родителите на гаджето си.
Второ обаждане: симпатична колежка от работата “Боли ме глава, извинявай!”.
Трето обаждане: девойката, която ухажва в продължение на 6 месеца докато се предаде и накрая заряза работата “Ще ходя на гости.”.
Четвърти опит: голямата ти неосъществена любов обича да ходи на кино със сигурност ще дойде “Заета съм, съжалявам. Някой друг път.”.
Пето… И така 15 обаждания.
Филмът се оказва хубав – с много романтика и интересни съдби. Ядеш пуканки пиеш кола и от време на време хвърляш поглед към празния стол до теб.
И макар салонът да се пука по шевовете, ти си страшно сам.

Има дни, в които не ти се иска да се събуждаш.
Дни в които, ако се събудиш се питаш защо си се събудил. А ако не си се събудил, значи си ритнал камбаната, или гушнал букета, или си прекалил с бирата, или с уискито, или с гроздовата, или… абе много се отнесох, значи.
И така, днес е такъв ден. И аз съм се събудил щом веднага се попитах: “Защо ли?”. Ама как така защо? За да ми се случи всичко това, което ще ми се случи след малко, след като провеся крака от леглото и аааааах… настъпя тази полуувяхнала роза и прескоча тая …я. Ама какво прави това момиче тук, ясно че е голо, тоест тя е ..не е облечена, да де, гола е.
Хм! Странно! Не я познавам… Дано и тя не ме познава. Хаха! Много смешно, нали? Та така значи…
Тръгвам към кухнята. Крака ме боли. Не мога да определя кой, защото ме боли и главата. А нея не я знам защо ме боли… Сигурно от махмурлук. Сигурно! Не знам. А може и да е от това. Тук е пълно с бутилки. Празни. Всичките. Съвсем празни. От шампанско. Френско. Гледай ти… колко много обичам френско шампанско.
Ама чакай бе, кво става? Ми аз преди не съм бил тук! Тоест, не съм бил преди. Хм! Това май го казах вече. Добре де, не съм бил преди тук. Оп, пак го казах… Е, майната му! Така…
Сега искам да се сетя за две неща: кой съм и кой съм. Мдааа… В тази стая има ехо. Това не е стая. Стая е де, но не е стая. Баня е. Не, клозет е. Или пък да речем баня с клозет. Хаха! К,ва комбинация. И сега к,во правя тук – пикая или се къпя? Начи, ако пикая, трябва да съм пред клозета. Да, ама не съм. Пред кво съм? Няк,ъв седи и ме гледа. И к,во ме гледа, само аз си знам, щото всъщност това май съм аз. Щот това пред мен е огледало – голямо при това и … ми яяяя, че то и аз съм гол бе… Ма съвсем ми е странно…
Ох! К,ва глава ме цепи, просто не е истина. Та за какво си говорихме, а? За какво? По-силно, нещо не чувам! Ми как ще ви чуя, кат вие това го четете, а мен ме няма? Хаха! Много умно, нали? Та такааа… Днес е гаден ден и знаете ли защо? Защото ей сега ще се сетя кой съм, с какво се занимавам и защо въобще се занимавам с него и ще се случи всичко най-гадно, което може да се случи, та дори и в повече, за да е пълен комплекта.
А, да! Сетих се с какво се занимавам. Писател съм. При това бездарен. Защото така повече се продава. Иначе к,во да съм? Даровит и беден ли, бе?! Я ми се разкарайте от главата с тез глупости. Иначе, след кат се гътна или гушна букетчето и всички ще кажат –глей тоя колко беше даровит. Хаха!
И сега ще ви докажа колко е гот да си бездарен, щото съм сигурен, че поне 20% от вас ще седнат и ще устискат до края на разказа, за да видят дали наистина е възможно да има толкова бездарен кат мен, начи. После ще кажате на приятелите си – ма тоя е много зле – ама те дали ще повярват… И хоп нови рибки за моята мрежа. Не бе, не че ще ви ям, ма на мен ми стига да си купите от моя разказ, независимо, че кат ме срещнете по улицата ще ми кажете, че съм голям…(а да не казвам кво, щот има и малки деца, пък мен са ме учили да не…. в присъствието на малки деца). И кат си го купите, начи, аз ще си имам кинти, пари, мангизи, а вие…вие ще си имате разказ. Много гот, а всеки ще има по нещо, от коет се нуждае. Хаха! Ама моля ви се, не си мислете, че съм някакъв мошеник, дет само иска да ви дръпне излишните кинти? Няма такова нещо! Аз съм много почтен, а освен това съм и богат. Че кой богаташ кат мен не е почтен! Посочете ми само един и аз ще се съглася, че сте прави, независимо дали сте седнали или легнали. Освен това, аз съм голям плагиат – квот ми кажете, аз ще го използвам и ще кажа, че аз съм го казал. Ей така, щот съм почтен и богат.
Няма да забравя кат свалих една девойка, дет си бе съвсем девойка, ма вече не е… Та тя нещо май романтичка си падаше, щот искаше да било нежно и внимателно… Хаха! Бе тя мен не познава и знае, че аз съм мноооого нежен и внимателен, ама друг път. Та после лежи и ми реве и ми разправя как имала некъв, дет само си ходили по морето, тоест до морето или покрай него и си държали ръчичките, и си били нещо там лафили или гукали, не си спомням как го рече. Та седнах аз на дебелия си задник и спретнах едно разказче с историйката на таз девойка. Е, малко го усъвършенствах. Малко, не много – около половината и половината на другата половина. И така! Та там девойката май бе някаква стриптизьорка, дет нещо си там и иначе и така нататък… Абе чели сте го, няма начин! Ма страхотен разказ стана! Разграби се кат топъл хляб в криза за торти.
После нещо некъв се опита да ме бие, не знам що… А, да! Бил оня там гукащия, ама моите момчета му осигуриха болнични за около месец, два. А бе купон! Ха! И кат казах купон, се сетих за един, ама не се сещам точно за кой. Ама все едно… То на всички все едно и също – това там пиене… некви се кършат яко и тук таме некоя свободна спалня де да… Та за кво си говорех значи, а? А сега де… забравих! Както и да е…
Та на един купон там неква хванала един смотльо и го повела за връзката към една спалня, ама без да знаят, че моя милост си седи в същата таз спалня с най-новата си приятелка, наречена Сони и с формата на последен модел видео камера. И начи, аз като добро момче, запаметих тоз паметен момент на една малка красива касетчица и благодарение на това, оня смотльото има да ми дава още няколко хиляди долара. Ей така… да си я има за спомен и да й се ….Оп! Пак нещо, дето не е за малки деца, споменах. Ама в това няма нищо лошо! Аз отде да знам, че толкова много иска да я има таз касета? Е, ще му я дам де… Аз не съм лошо момче! Верно, ще си спретна едно-две копийца за мен, за архива, щот много обичам да имам архив. Ми аз затова съм известен тук таме… Някой смотльо кат каже – колко си велик – и останалите сноби веднага се мятат в мрежичката ми и си купуват разказчета.
Ето, нали виждате? Аз съм си почтен! Изкарвам си честно парите. Ама тази в стаята се сетих коя е. Това е онази, дет казах, че е много романтична. Кво пречи и аз да стана романтик? Ми нищо, значи. Нея май я набелязах в някаква кръчма ли, на някакъв банкет ли, не помня.
Като казах банкет – много си падам по лапачката! Направо се скъсвам от ядене! После кат си заседна в клозета и половин час не мож ме изкара от там. Добре, че има вентилация. И, начи, кат си седна там и си отворя вестника с лафовете за това кой кво казал на другия и оня кво бил чул и кво му отговорил и се съдирам от хилеж. Некои им викат новини. Кви новини бе…! Чиста… си е това, ама айде.
Та за кво говорех, значи? А, да! За банкета. Та на банкета като ида…ама там все се намери некой да изтърси нещо от рода на “О, това сте вие? Каква чест за нас!” или друга такава глупост и всички се обръщат и почват да ми се мазнят, макар да не могат да ме траят, и им се повръща от мен, ама не смеят, щот са се натъпкали с черен хайвер и ще си развалят вкуса в устата. Почва се: “Ми кога ще се насладим на новия ви разказ?” и “Много сме доволни, че се прекарахме да си купим последния”. Това с прекарването не го казват, щот не им стиска.
Нали са сноби и в момента е много модно да ме четат. Е, надявам се, че поне го могат. Даже веднъж некви ми се пъчеха, уж да не ги чуя, все едно ме няма там. Та се пъчеха колко дълбоко извирала мисълта от некъв от разказите ми де…Май ставаше дума за некво висене в некъв клозет или нещо такова. Направо ме скъсаха! Аз просто си бях описал един ден диарията, дет ме хвана от един банкет, дет бях прекалил с лапачката. Е, смених имената и добавих малко екшън от типа на спукан водопровод на тавана от съседа. И тя стана една много смрадлива… направо убиец! Спомням си, че тогава излезе неква там по телевизията да се лензи, че разказът бил пълен смрадлив отврат и още на другия ден ми го разграбиха и тоз разказ. Зарекъл съм се, че таз девойка ще я каня на по едно…
Ха! Сетих се от де я познавам тази в стаята ми. Това е онази, бе – същата, дет щях да я каня. Май съм успял! Хаха! Ами да бе, верно! Аз бях решил да се правя на некъв ….аааа – на романтик. Та й разправях некакви глупости от типа на “Глей ква е луната” или “Глей кво е небето” макар да имаше облаци и после я открехнах, че съм луд по шампанското и тя кат ми се разлензи как никой не й бил говорил така, и как нещо й се било намокрило, и че имали шампанско у тях. Та се оказах у тях, тоест тук сега. Или по скоро, преди няколко часа. Бе, майната му! Кво ти пука кога! Ма от тогаз нищо не помня и главата все пак си ме цепи още.
И са тая кат стане, де да знам кво ше иска и как… Ама си мисля да го дам неколко пъти и да си дигам задника от тук, щот ще ми се срине репутацията.

Ръцете с изискана сръчност оправяха вратовръзката. Мъжът като че ли не гледаше в огледалото, а някъде през него. Погледът му виждаше огледалния събрат, но нищо не можеше да ги свърже в една вратовръзка. Пръстите пристегнаха възела, погладиха го и се спуснаха надолу.
Огледалото бе голямо и мъжът се оглеждаше в цял ръст. Хвърли поглед на отражението си, леко преглътна и решително се обърна. Сведеният му леко надолу поглед се вдигна и устреми напред.
Мъжът имаше интересни очи: сини и дълбоки, със скрита тайна навътре и навътре.
Очите се спряха върху един голям бял часовник с бял циферблат и черни цифри. Стрелките също черни с изключение на секундарника, показваха една минута преди 12. Червеният секундарник току- що бе отлепил първата секунда от новата си обиколка. До часовника беше поставен обикновен червен телефон, застинал в очакване на нечие съдбоносно обаждане. Звънът му със сигурност щеше да разреже тишината на това тъмно и ярко осветено място.
Мъжът се движеше по коридора. Коридорът – тъмен, с по една лампа на тавана през метър, която осветява призрачно крачките на минаващия. Усещането за пътуване с влак през нощта се усилваше от ритмичните стъпки, които отекваха по голите тъмни стени. Странното бе, че лицето постоянно беше осветено от някаква светлина, която струеше от края на коридора.
Секундарникът продължаваше да се движи на пресекулки по своя път.
В средата на голямата стая, също толкова тъмна и странна, имаше маса. По-близък поглед към нея би открил с изненада същността на масата. Маса за хазарт. Някой би казал просто маса за блек джек, друг би казал маса на съдбата, трети… Кой от тях е прав? Всички или никой?
Странно защо се смята, че една игра е хазарт? Нали животът е Голямата игра? И щом е игра защо той също да не е хазарт?
Въпроси.
Масата чакаше осветена и безмълвна. Сигурно с някакви свои спомени или безстрастен свидетел на играта върху нея.
Часовникът отброи поредната секунда. В стаята, сякаш от стената, се появи мъжът. Няколко крачки го деляха от масата. Спря за миг, пое дъх и продължи към нея. В този момент от срещуположния ъгъл се приближи друг мъж, облечен в бяла риза и черни панталони. Странното при него беше, че от лицето му се виждаха само очите, които изглеждаха толкова сини и познати. Той зае мястото на крупието. Мъжът се приближи и застана на едно от местата за игра, сведе поглед към масата и се загледа в тъмнозеленото сукно. След това премести погледа си към колодата карти, задържа го за миг върху нея и после погледна в очите опонента си. Погледите им се срещнаха: мъжът с осветено и чисто лице, а крупието само с осветени сини очи.
Часовникът…. Секундарникът се придвижи напред.
Тишината подтискаше. Мъжът извади от джоба си един патрон. Погледна и го постави на мястото за залагане.
Крупието започна да раздава картите. Първата карта, която извади от колодата бе асо, след това на себе си даде вале. При получаване на първата карта очите на мъжът леко се разшириха и той преглътна за момент. Следващата карта, която се появи на масата беше двойка. Двамата играчи мълчаливо седяха около масата и гледаха поставените на нея карти.
Часовникът отброи нова секунда.
Погледите им се вдигнаха от масата и пак се срещнаха. Крупието зададе своя мълчалив въпрос, а в отговор мъжът кимна леко. Ръката на крупието посегна и издърпа нова карта от тестето. Леко я плъзна по масата, обърна я и я постави до другите две. Това, че тя бе петица не се понрави на Мъжът, който кимна отново и проследи пътя на новата карта. А новата карта се оказа асо…
Секундарникът неумолимо вървеше по своят път.
Двамата мъже стояха все така мълчаливи около масата. По челото на мъжа се появиха ситни капчици пот. Той стоеше и наблюдаваше картите, а в мозъка му трескаво се прехвърляха комбинации заедно с последствията от това. Единствената мисъл, която се въртеше в главата му беше казана от най-добрия му приятел ” …губиш защото не знаеш кога да се откажеш…”.
До края на минутата оставаха 5 секунди.
Мъжът рязко вдигна глава и кимна уверено на крупието. Затвори очи и зачака. Само след миг ги отвори и видя картата… четворка. Въздъхна вътрешно и погледна крупието в очакване. Погледите отново се срещнаха. Крупието посегна да вземе своята карта и я обърна.
В този момент часовникът отброяваше последната секунда на минутата. Червената стрелка се придвижи цяла вечност преди трите стрелки да се съберат в едно и да покажат дванадесетият час.
Двамата мъже стояха и се гледаха един друг без никой да погледне обърнатата карта. Всеки виждаше отражението си в очите на другия.
Стрелките стояха замръзнали: не искаха да мръднат и да отчетат времето.
Мъжът пое въздух и погледна бавно към масата. Крупието продължи да го гледа все едно знаеше каква е картата.
Асо…
Стрелката се отлепи от посестримите си и започна новата от безбройните си обиколки.
Червеният телефон беше безмълвен…
…Вратата на килията се отвори и в нея влезе екзекуторът. Той погледна мъжа, който облечен в своята затворническа униформа, очакваше изпълнението на присъдата си.
Глухото тик-такане на часовника подсказваше, че е невъзможно времето да бъде спряно. Самотният изстрел изпълни помещението, накара стрелките да потрепнат за миг и после пак да продължат напред.

Бъди на всяка среща точен и не се притеснявай, че тя ще закъснее от 10 до 30 минути.
Подарявай и цветя, за предпочитане сама роза или голям букет от пролетни ухания. Най-добрият начин е да и ги изпратиш в работата по куриер докато тя е на обяд.
Често и прави дребни подаръци от типа на плюшени мечета или пък ароматни свещи.
Сутрин, когато тя е спала при теб, приготвяй и кафе и го носи в леглото.
Винаги, когато в полунощ ти каже: “Скъпи, имаш ли нещо сладко?”, обличай се и отивай до близкия магазин. Независимо, че е на половин час път от дома ти. Купи шоколад – за предпочитане “Милка”.
Ако случайно са я ядосали в работата и си го изкара на теб, най-добре е да и купиш бельо или някаква ефирна нощничка, и да го подариш с мила усмивка.
Тя може да не се обади с дни, но ако ти не се обадиш два дни тя ще се оплаче, че не се интересуваш от нея.
Няма проблем, когато си самотен и искаш да я видиш, тя да ти затвори телефона. Но ако тя има проблем веднага ще ти се обади да ти обясни колко и липсваш.
Бъди кавалер. Колкото повече я обгръщаш с внимание, толкова повече тя ще го приема за даденост и ще ти казва: “Ти не ме ухажваш вече”.
И накрая: когато ти каже, че с теб се чувства сигурна и добре, това е сигурен знак, че до две седмици ще ти бие дузпата.

Прибирам се изморен от работа. Събувам си обувките и си правя боса разходка по мекия килим. Бучките лед приятно потракват в чашата с бърбън. Скапан съм обаче ми е гот, защото Тя също се прибира тук. Настанявам се удобно на стола и чакам. Леко потропване ме кара да вдигна очи да я видя.
- Охо! Ти се прибра. Щастлив съм да те видя.
- Мдааааа… прибрах се.
- Как си днес, скъпа? Как мина денят ти?
- Ами как да ти кажа… Все едно и също. Работа, проблеми с оня тъпак…
- Пак ли той?
- Да. Писна ми от него.
- Е, недей така! Не ми харесваш, когато си ядосана.
- Добре, няма да съм ядосана. Просто ще съм си бясна. А ти как си?
- Ами добре. Пия си уискито.
- И аз искам.
- Ами сипи си де…
- Добре, но първо ще направя нещо за вечеря.
- Какво ще е това нещо?
- Да речем…..да речем картофена салата.
- Мм мм обожавам я.
- Знам, нали за това я правя.
- Обичам те, миличко
- И аз те обичам.
- Знаеш ли, днес си пътувах в метрото и си мислех за теб.
- Така ли? И какво си мислеше?
- Представях си как сме на плажа, съвсем сами. Ти си лежеше на брега на морето, а вълните обливаха тялото ти, прекрасна…
- Ехе, чак пък прекрасна…
- За мен си прекрасна.
- И какво стана след това?
- Ами дойде моята спирка и слязох…
- И ?
- Това е…
- Аха!
- Аха ли?
- Все някой ден това ще стане.
- Е да, ако обера някоя банка … може би.
- Не говори глупости!
- Човек не може ли да си помечтае?
- Може, разбира се, ама не с идеята да го приберат някъде на “топло”.
- Имам предложение…
- Да?
- Искаш ли да го направим?
- Искам разбира се, но…
- Какво но?
- Ох, мъжът ми се прибра, да му се не види. Ще трябва да си тръгвам. Ще се видим ли утре?
- Да, разбира се. Силно се надявам.
- И не тъгувай! Все някой ден ще се срещнем на живо.
- И аз се надявам, миличко.
- И тогава най- сетне ще го направим, нали?
- Да…
- Обичам те! Чао…
- И аз…
Чашата ми е празна, но аз седя и продължавам да седя, и да гледам монитора там, където допреди малко Тя беше он-лайн, а сега стои в оф-лайн.

Вървях по горещия пясък на безкрайната пустиня, разперила своя ужас пред мен. Потта се стичаше по лицето ми и влизаше в широко отворените ми очи, безизразно насочени в празното пространство. Те отдавна бяха ослепели и придобили онзи специфичен сив цвят, от който всички изтръпват. Жегата, изпила живота в мен, създаваше кошмарни видения в изсушеният ми мозък.
Тревата в поредния оазис, отдавна изсъхнала, режеше краката ми, докато устата ми жадно търсеше живителната течност. Ръцете ми попаднаха на побелял скелет, който здраво стискаше бутилка. Треперейки я отворих и изсипах съдържанието й в гърлото си. Течността ме опияни като…… като….. като вино…..та това беше вино – червено, искрящо вино, гъсто като кръв на млада девойка, не познала още ласките на любовта.
Пустинята около мен се въртеше и превръщаше в градина, пълна с рози – кърваво червени рози с дълги зелени стъбла и остри бодли . Розите приличаха на рубините, които дълги години копаех дълбоко под земята в мината на сатаната. Тази мина, чийто кървав блясък извади очите ми и разби мечтите ми за живота, който исках да живея. Тази мина, заради която подписах договор с дявола за един рубин – капка кръв.
Колко малко кръв има човек, а колко много рубини има дявола. И как спираш, когато усетиш, че даваш последната си капка за поредния рубин, който пак не ти стига.
Протегнах ръка да откъсна една роза и в пръста ми се заби бодил. Размътеното ми съзнание се избистри бавно, колкото да осъзнае, че гърчещият се в ръката ми скорпион не е така бленуваната роза за моята любима, а сатанинското цвете на дявола, който ме викаше при себе си.
Отровата от скорпиона бавно запълваше празните артерии на тялото, непринадлежащо вече на душата ми и я превръщаше в бяло искрящо вино.

Ех, да му се не види…! Тази пустош си няма край и това е…!
Вървя вече толкова дни, а наоколо нищо. Започнах да си говоря сам, а това не е на добре. Все ми се причуват гласове, аз им отговарям като последен глупак, все едно не виждам, че освен мен тук няма никой друг. Дори и пясъкът, по който ходя, не скърца, а си трае.
Чудя какво правя тук. Нямам спомен да съм искал да се намирам точно на това място и не мога да се сетя защо все пак съм тук. Странно, нали? Е, както и да е. Ще вървя нататък, докато падна и умра насред тази пустиня. Добре ама тук няма и лешояди, които да нахраня…Жалко! Тялото ми ще стане зян. Ех, да му се не види…
Цял живот за нищо не ставах, а сега и за храна не ставам… Тюууу…! Иде ми да се изплюя от яд но не става, щото ми е пресъхнала устата…Как няма да е пресъхнала, като не съм си взел вода! А как да се сетя да взема като не аз исках да съм тук и един дявол знае какво правя сега на това място. Това не го ли казах вече? Ето, почнах да се повтарям. Как няма да се повтарям щом чувам онзи готин глас, дето все ми казва “здрасти”, а аз се правя, че не го чувам и си вървя напред… Дали да му отговоря? Ще пробвам. Поне ще съм сигурен, че вече съм си крейзи:
- Здрасти!
- Ами здрасти и ти – рекох аз и се спрях, като не се задоволих само със спирането, ами и се обърнах да видя кой го казва. Ха! Ама това “здрасти” го каза едно мнооого готино момиче! И е много странно облечено т.е. въобще не е. Ама наистина е много готино… аз май започнах да се прехласвам…
- Стига се прехласва, де…
- Хей, ама ти от къде знаеш какво правя?
- Ами нормално е… аз знам всичко, което и ти, плюс още доста неща.
- Ама ти сериозно ли?
- Ама аз съвсем сериозно – тя се усмихна чаровно.
- Е добре… Познаваме ли се?
- Разбира се, че се познаваме! Нали си говорим непрекъснато с теб.
- Подсети ме, моля те, че тази жега ми е изпила мозъка.
- Как не те е срам! Преди няколко часа се кълнеше, че си влюбен в мен, а сега нищо не си спомняш.
- Ами…. – забелязах как на лицето й се изписа дяволита усмивка. Ах, как ми се иска да знам поне малко какво става тук
- Е добре! Какво искаш да знаеш, че става тук?
- А? – този въпрос ме стресна. Да не би тя да ми чете мислите?
- Ами разбира се, че ги чета. Нали ти казах, че знам всичко, плюс още доста неща.
- Добре, какво става?
- Ами това просто е твоето въображение.
- Моето въо… какво?
- Ами да… Ти си тук, защото така си го мислиш.
- Кое? – усетих как почва да ме обзема паника.
- Всичко! Дори и аз. Защо мислиш, че съм тук и то гола пред теб? Смяташ, че си падам по това ли? Неее…не си падам.
- Хм … значи, ако си представя, че сега съм на морето и плацикам крака в морската вода, ще стане? – в следващия момент усетих как ме облива приятно хладката морска вода и аз установих, че съм на морския бряг. Тя се бе излегнала до мен и вълните леко я обливаха. От тази гледка ми става горещо и ми се прищя да се поразхладя. Кой знае от къде се появи лек хладен бриз, който леко разроши красивата й коса.
- Видя ли? – попита тя, като ме погледна, а в очите й проблясваха весели искрици.
- Да, но не ми се вярва все още, а и не мога да разбера защо се получава така. Ти би ли ми казала?
- Не! Не още. Ти сам ще разбереш.
- Добре – казах аз и продължих да гледам прекрасното й тяло, около което морето виеше пухкава пяна, все едно, че е във вана.
- Хе – хе… хубава вана си измисли!
- А? – видях, че ръката й, която бях наблюдавал до преди малко в пяната на водата, е в пяна от ваната, в която бе потопена. Тя се излежаваше вътре, гребеше от пяната с ръце и я духаше към мен, като весело се смееше.
- Недей! – казах й аз – Имам чувство, че вали сняг.
- Е, не трябваше да го казваш – каза ми тя, зъзнейки от сипещия се сняг, който кротичко натрупше пухкави преспи.
- Ами извинявай! Не исках – опитах да се оправдая.
- Добре де! Поне ми измисли нещо за обличане. Знам, че така ти харесвам повече, но все пак….
- Ама не аз… аз такова, аз такова те харесвам, не защото си гола…
- Добре де! Ама, моля те, облечи ме или поне си ме представи облечена.
- Добре – казах колебливо и усетих, че някак си обстановката се промени. Озовахме се в една голяма полутъмна стая осветена от отблясъците в камината и от златисто-червената и дълга прилепнала рокля. Седяхме на земята върху меча кожа, пиехме вино и слушахме приятна музика. Слушахме е силно казано, защото аз разказвах някакви тъпи вицове с артистично изпълнение, а тя се заливаше от смях. Може би го правеше от любезност, а може и наистина да й харесваха. Беше ми хубаво и се чувствах наистина щастлив. Ами да, никога не ми е вървяло с жените, щом ги поканя на такава среща те все гледат да изчезнат бързо, а аз си отивам в моята стая и си седя тъжен като… ама както сега, да му се не види…!
Огледах се и видях, че наистина съм си в стаята и стоя сам самичък, а от нея ни следа. “Какво стана?” Почти проплаках, защо си помислих точно за това.
Ех…
Седнах на леглото си, сърцето ми някак особено ме стягаше. За момент ми се прииска да съм някъде другаде и по друго време. Взех бутилката шампанско, което бях оставил до камъка, на който седях, за да гледам залеза и морето. Вече бе тъмно. Фара, до който седях, проблясваше. Колко ми е познато всичко това. А ми да! Това е фарът, на който си бях уговорил срещата с нея. С онова същото момиче, което ме следваше в пустинята и ваната, и снега, и камината, и което тайнствено изчезна, оставяйки ме сам.
Всъщност аз до сега съм си бил тук – това е било моето въображение. Дааа… На този фар й казах, че ще я чакам, макар и да знаех, че няма да дойде. Щеше да е твърде хубаво, за да е истина. Ето, вече е тъмно, нея я няма… Но нищо…
Утре пак ще дойда и ще я чакам. Ще чакам, докато се появи и докосна нейните устни, а погледите ни се срещнат и видим в тях изгрева на новото слънце.

Това се случи на една планета далеч от нашия свят. В малка хълмиста равнина с много реки, поточета, езера и дори с едно море, което имаше леко солен вкус на водата. Природата сменяше сезон след сезон в една неуморима своя последователност. Беше красива през сезона пролет, гореща през така нареченото от нас лято, тъжна с името есен, зимно-мрачна и студено- бяла в снега.
Хората в тази интересна равнина притежаваха странни дарби. Някои от дарбите бяха добри, други не чак толкова добри.
Днес ще ви разкажа историята на едно момиче, което обичаше пролетни цветя и на едно момче, което можеше да запазва мига.
Момчето, което можеше да запази мига, обичаше своята дарба. Тя го караше да се чувства щастлив и тайно се надяваше, че тази негова дарба ще го направи известен. Понеже бе доста срамежлив, той понякога се криеше зад нея, когато трябваше да говори с някое от момичетата от равнината. Един ден той се запозна с момичето, което обичаше пролетни цветя. То живееше в другия края на равнината и ги деляха няколко хълма. Двамата нямаше как да се виждат, но по чудодеен начин разменяха своите съкровени мисли и желания. След няколко периода от време, в които те често разговаряха, момичето реши да развие своята дарба да свързва хората и дойде там, където момчето прекарваше своя живот.
Момчето, което умееше да запази мига, остана приятно изненадано. То много искаше да се види с момичето, което обичаше пролетни цветя, но преди това трябваше да обиколи малката равнина с нейните реки и поточета и да запази много мигове. След като се върна от малкото си пътешествие то се срещна с момичето. Момичето, което обичаше пролетни цветя, бе младо и красиво по детски. Невинно, с лека дяволита усмивка, която те кара винаги да си нащрек. Имаше големи искрящи сини очи с удивителната способност да стават зелени когато е тъжно.
Една вечер, една студена есенна вечер, те седяха на пода върху мек килим в една тъмна стая осветена само от една свещичка и пиеха от пенливата течност на боговете. Главите им се замайваха, а очите и на двамата заискряваха все по-силно.
В един момент една от чашите пое краткия си път към килима, като го прегърна със стотиците си малки парченца и всички те отразяваха прегръдката и долепените устни на момичето, което обичаше пролетни цветя, и момчето, което умееше да запази мига. От края на този миг, който момчето така и не успя да запази, двамата поеха по един общ път изпълнен със стотици мигове.
Дъждът се сипеше леко над равнината. Момчето стоеше на един от ъглите в равнината, а зад гърба си криеше Царицата на цветята: едно завладяващо красиво цвете, кърваво червено като кръвта в сърцето му. Съвършеното цвете казваше: аз съм красива, но моите остри убождащи пъпки по стеблото могат да ти причинят болка, ако не си внимателен с мен.
Момчето гледаше как към него се приближава момичето, което обичаше пролетни цветя. Когато очите им се докоснаха, той извади цветето иззад гърба си и внимателно и го подаде. Момичето се усмихна и каза: “Подари ми пролетно цвете и аз ще те целуна, подари ми друго след това и аз ще те обикна и ще те обичам дотогава, докато е жива магията в цветята.”…
След време настъпи денят, в който момичето, което обичаше пролетни цветя, погледна момчето, което умееше да запазва мига, с големи зелени очи. Тогава момчето разбра, че е изчезнала живата магия на пролетното цвете, за което усърдно се бе грижил.
Сега момчето стои самотно на брега на морето от мигове с надеждата отново да се върне при него цветето с жива магия, за да го подари на момичето, което обича пролетни цветя.

И така, какво е шампанското? Това според мен е една божествена напитка – да ме извиняват Божествата, ако имат нещо против това твърдение.
Чувал съм, че боговете пиели нектар. Ами нека си го пият.
Ние ще си пием шампанско.
Трябва да призная, че от многото пипания, т.е. питания на различни мадами, съм установил, че повечето от тях употребяват това прекрасно питие само и едва ли не единствено на Нова година. Ужас! Как да не изпадне един все още запазен романтик в депресия?! Надявам се силно светът да се промени един ден и да разбере какво е удоволствието от поемането на този единствен по рода си течен еликсир.
Не си мислете, че сега смятам да ви занимавам с произхода и историята на шампанското. Дума да не става! A и не си спомням да съм се интересувал някога от това. Знам само, че се е оказала поредната грешка на някакъв френски монах от областта Шампейн, който бил забравил някакво си вино, пък то еди-какво си… като го опитал и станала тя каквато станалa…
Ще си позволя една малка фотографска шега. Ако тогава немец бе опитал забравеното в избата вино, днес нямаше да притежаваме това творение на природата.
Не си мислете, че шампанското е някакъв вид скапано вино! Това не ви е сирене Рокфорд. Французите понякога правят и добри неща. У нас може да чуете за варианта да се слага ориз във виното и така да се остави да ферментира, ама знае ли човек какво съмнително питие ще се получи.
Всичко, което смятам да изложа по-долу, е резултат на мои лични впечатления, наблюдения, практика, действия и така нататък. Не претендирам за това някой да се води по моя акъл. Просто днес точно ме сърбяха ръцете, нямаше връзка с интернет и затова седнах да изхабя малко време, хартия и мастило, а след това да загубя и вашето време или поне времето на този, дето ще се излъже да прочете следното така изготвено творение.
Обичам шампанско! Много го обичам. И точно заради това обичам да го обичам. Когато го пия, ме обливат разни вълни и ме побиват тръпки. Oсвен това ми се замайва главата така, както ми се замайва, когато целуна любимото си момиче. Това ме навежда на мисълта, понеже съм решил да не спазвам никаква последователност в излагането на мисълта си, че след като отпиете първата глътка, след като сте се чукнали и в ушите ви все още звънти екота на кристалните чаши, гледайки до този момент девойката право в очите, то да ги затворите (вашите очи естествено), да разлеете глътката по езика си, притискайки го към небцето, за да усетите приятното пощипване и лекото изтръпване. И в момента, когато питието се стече в гърлото ви, оставяйки след себе си следа от затихваща сладост, да се наведете и да целунете момичето (естествено това важи, ако сте сами само двамата и сте гаджета… е, може и да не сте, но все пак да не се получи така, че вместо целувка, в отговор, да се налага компрес от лед върху една от бузите ви). Трябва да ви кажа, че целувката в такъв момент е страхотна! (пак повтарям, това си е чисто мое мнение) Просто загубваш ума и дума! (то кой ли говори и мисли в такива моменти, ама хайде)
Верен на себе си да не спазвам хронология, започвам с началото (което всъщност не е ясно дали е начало).
Как се пие шампанско би се заинтересувал някой. Честно да ви кажа, установил съм, че най добре се пие с уста. Разбира се, тук друг ще реши, че го вземам на мезе, но трябва да ви кажа, че то може да се пие и без мезе, просто ей така, за кеф и най-вече с кеф (може и с удоволствие… изборът е ваш). Може би трябва да изредя няколко варианта.
Първи вариант: отишли сте на рожден ден на малкия Иванчо. Неговите мама и татко посрещат гостите. Мама е приготвила разни малки вкусотии, отворила е пет вида лимонада и три вида друга лимонада. Естествено, ако сте на десет годинки ще сте много хепи от цялата тази обстановка обаче, ако не сте, какво ли ще правите? Тайно се надявате, че по традиция, докато децата безпощадно пресушават блюдата и лимонадата, домакинята ще извади празничната торта (направена в чест на малкия Иванчо) и към нея бутилка с (да се надяваме) ледено студено шампанско, което, естествено, е само за големите (не на килограми, а на години) присъстващи. И така, докато свещите горят, щастливият татко снима с камера или фотоапарат събитието (обикновено ухилен с някаква много идиотска усмивка, а и не само той), а вие галантно предлагате на очарователната домакиня да отворите бутилката с искрящо-пенливата течност. Поемате нежно бутилката в едната си ръка (няма значение с коя, важно е да ви е удобно) докато си припомняте последната реклама за начина на отваряне, която сте гледали по телевизията ( тук му е мястото да кажем, че киното няма нищо общо с живота и затова, ако сте решили да се правите на Кларк Гейбъл пред Вивиан Лий, просто забравете…). Оказва се, че хич не е лесно да се отвори бутилката по този начин. Разбира се, трябва да махнете алуминиевата обвивка на гърлото на бутилката. Отдолу се показва в някои случаи коркова тапа, а в повечето – пластмасова – добре затворена с една телена кошничка (ами тя седи, за да не тръгне тапата на някъде, без съгласието на производителя, след това на доставчика, магазинера и накрая купувача). Махате същата тази кошничка и тогава настъпва един от двата варианта – или тапата излита, увличайки след себе си и по-голямата част от съдържанието, или пък въобще не излиза и се почва една неистова борба за изваждането й.
Номерът с излитането на тапата се получава, ако бутилката е лежала в хладилника, докато се изстудява. Никога не дръжте бутилката легнала, както и не я слагайте в камерата. Най-добре е да си стои във вратичката на хладилника и да се изстудява бавно и спокойно. Не е желателно да се клати преди отваряне.
Втори вариант: сигурно всеки обича да се къпе. А също така и да кисне във вана (дали сте го правили или не, това е отделен въпрос). Много е гот, докато разкисваш и се потиш отвсякъде (като олимпиец- маратонец), да си отпиваш на малки глътки от същото това, за което става въпрос през последните няколко минути, а именно – шампанско. Ето какво правим: пълним си ваната (надявам се, не се налага да обяснявам как се прави това действие). Ако някой обича по-романтичното киснене във вана, може и да си запали свещи (аз си закарвам и музика в банята). Вземаме една кристална чаша за шампанско (е, разбира се, ако не сте естет можете спокойно да си вземете и пластмасова) и си я напълвате с онази кехлибарено оцветена течност ( аз не обичам червено и затова не го споменавам), след което се потапяте в музиката, тоест във ваната, отпускате се и когато сте вече съвсем не тук, а някъде другаде, си отпивате. Надявам се си спомняте как да го правите. Понякога може да оставите тънка струйка да се стече по брадичката надолу по врата, но за това има време, а и сега не е моментът.
Трети вариант: според някои шампанското е афродизиак. Според медицината, на мъжа то действа наистина в тази посока, но някак си точно сега не ми се ще да обяснявам с научни термини защо е така. Смело заявявам, че с негова помощ става чудесна любовна игра.
На шампанско спокойно може да поканите някое момиче да си пийвате и да си бъбрите, но ако това момиче е нещо повече от приятелка то, както се казва, непринуденото бъбрене може да премине в нещо повече. Когато каните приятелката си на чашка от това чудно еликсирче, трябва да създадете и подходяща обстановка (пак повтарям това си е мое мнение). Ако сте във възраст, в която все още сте със скъпите на сърцето си родители, естествено, ще трябва да ги отдалечите (разкарате) от апартамента, в който смятате да проведете рандевуто. След това спирате всички видове телефони (писнало ми е да ми звъни телефона по средата на…), приготвяте няколко свещи (може и една), а ако имате камина то… Разбира се, трябва да имате подходящите за случая чаши. А чашите са много важно нещо! Класическата “шампанка” е тясна и висока, със столче и разбира се, трябва да е от кристал, бил той гладък или релефен, важното е да звънти приятно. Важна подробност – дръжте чашата за столчето, за да се насладите напълно на нейното звънтене. След като сте влезли заедно с девойката в стаята и сте я настанили удобно, приближете се до масата, където стои бутилката, по която сълзят капки кондензирана влага, вземете я и я отворете. Можете да я отворите с пукот, с гърмеж или без шум, зависи доколко сте майстор и доколко искате да стреснете застиналото в очакване момиче. По принцип бутилката се държи под наклон от 45 градуса като внимавате да не заставате срещу чупливи неща. Сипвате шампанско в двете чаши и подавате едната на девойката. След като отпиете, навеждате се към нея и я целувате, както казах вече по-горе…
Вариант, който не трябва да пиша, но просто е много интересен и може да донесе много удоволствие на една влюбена двойка. Искрено се надявам единственото момиче, с което си позволих да направя такава игра да ми прости за това мое малко своеволие да го напиша и се надявам, пак да иска да го повторим, защото преживяването наистина бе страхотно.
Нека си представим следната ситуация: намирате се в леглото, доста поизморени от преживяното току-що. До вас е момичето и се гледате в очите и се усмихвате. Някъде долу около леглото стои бутилката, изпита до половината и малко по-топла, от колкото е преди известно време. Най добре е да вземете девойката на ръце, да я занесете до банята и да влезете заедно под душа. Важно е в един момент да вземете бутилката с шампанско. Трябва леко да се отдръпнете от течащата върху вас вода.
Просто вземете бутилката и се оставете чувствата ви да ви водят.

Странно е усещането на събуждането. Последното, което помня преди да отворя очи, бяха насочените пушки към гърдите ми. И след това дружният залп…
Нима съм жив? И каква е тази странна обстановка наоколо? Всичко е толкова…. толкова… чисто и странно. Е, явно съм жив.
- Здравей, сине.
Тези думи, придружени от една ръка положена на рамото ми, ме карат да се обърна. Пред мен стои мъж с достолепен вид и някакво странно сияние се излъчва около него…
- Всички сте мои деца, сине.- каза той, явно доловил моето недоумение.
- Но аз не те познавам.
- Напротив, ти ме познаваш много добре. Нали в моето име воюваше срещу неверниците?
- Как така? Не разбирам…
- Разбираш. Аз гледам вътре в душата ти. Ти знаеш, но не искаш да го приемеш още!
- Това не е възможно.
- Напротив, сине…
- Значи аз наистина съм мъртъв?
- Не, сине, ти си жив завинаги.
- Значи това е ада?
- Не, ад няма, има вечност за заслужилите.
- Но аз… аз убивах…
- В моето име. Е, трябва да отбележа, че свърши добра работа. Заради това си тук.
- Но…
- Не, сине, всички тези, които принесе в жертва заради мен, бяха по моя поръчка и ти ще продължиш да го вършиш – заради това те повиках.
- Повиках?
- Да, повиках. Лесно беше, нали?
- Ами тя? – попитах аз с надежда в гласа.
Мъжът смръщи вежди.
- Тя не е заслужила да е тук! – отсече той.
- Как така? Тя винаги е била с мен и ме подкрепяше.
- Но не вярваше в мен!
- Вярваше!
- Не! Аз гледам в сърцата на хората. Тя просто бе влюбена в теб…
- Но, ако не беше тя… – усетих как започва да ме обзема отчаяние – ако не беше тя… аз никога…
- Знам! Затова ти я изпратих!
- Искам я до мен!
- Ти какво, условия ли ми поставяш, нима се пазариш? – мъжът започна да гледа страшно.
- Но аз…
- Знаеш ли ти колко са малко заслужилите? А знаеш ли какво е да се носиш в безвремието?
- Но аз я обичам!
- Любов? – прогърмя гласът му – Във вечността няма любов!
- Моля те, нека дойде!
- Не, вече ти казах… Тя не е заслужила, а и само ще пречи!
- Моля те – паднах на колене, – нека и тя дойде!
- Казах вече!
- Моля те, тогава нека поне я видя за последно!
- За последно казваш? Всъщност имаш право – мъжът се разсмя и неговият смях бе страшен – Добре, ще я видиш. Но след това си само мой!
- Така да бъде! – и в следващият момент усетих как се спускам към земята.
Тя стоеше надвесена над простреляното ми тяло и плачеше. Странна гледка е да се видиш отгоре.
- Елена – извиках аз – Елена!
Тя се обърна и аз видях красивото й лице, по което се стичаха сълзи. В същия миг един куршум, долетял незнайно откъде, я прониза право в сърцето.
- Еленааааа! – изкрещях аз докато тя бавно се свличаше върху ми.
- Защо, Господи? Защоооо? – обърнах поглед към него, а той стоеше до мен. – Защо?
- Ти сам пожела така – за последно. Ти, сине мой, си ангел на смъртта. Който те види – умира. Нали ти казах, ти си от заслужилите. А сега трябва да удържиш клетвата си…
- Така да бъде… Заклел съм се… Но има ли шанс тя да заслужи някой ден?
- Зависи само от нея. Ако повярва в мен, в някой друг живот… Но ако не – тя ще умира всеки път, когато я срещнеш!

С благодарности към редактора Милен (от далечна Канада)

И така… малко предисловие.
Тя е Мая, той е Иво. Те двамата са приятели от много отдавна, всъщност съученици. Т.е. вече не са, защото вече не учат. Завършили са училище преди време, да речем преди пет години.
И така: Той е влюбен в Тя – т.е. в нея. От своя страна Тя харесва Той – т.е. него, но (забележете) не го обича.
Тъжно.
За Иво. Ама знае ли се…
Иво е убеден, че ако вкара Тя – т.е. нея в леглото, Мая ще се влюби в Той – т.е. в него.
Така става, когато някои не мислят с нужната глава…

Продължаваме с предисловието.
Мая е скъсала току-що с гаджето си. Нещастна е и се обажда на Иво да дойде да я успокои поне малко. От своя страна Иво решава, че е ударил момента за… опппп…. Значи той стои пред вратата на Тя – т.е. на нея и държи бутилка шампанско между краката си, защото му е станало… горещо, да речем. Звън. Два пъти. Вратата се отваря и спектакълът започва.
- Здрасти – казва тя.
- Здрасти.Как си?Ох… съжалявам за тъпия въпрос. Предполагам, че си зле… – мълчание и от двете страни.
- Ако искаш, можем да си останем на вратата? – казва той.
- А, не… влез. Извинявай, но просто не съм много в час – се оправдава тя, или поне така й се иска.
- Добре. Донесох една от любимите ни бутилки… ако нямаш нищо против, но всъщност май не трябваше да я нося.
- Не, напротив! Много добре си се сетил. Само дето е една…
- Е, това лесно се компенсира, ако се наложи…
- Добре, къде ще седнеш?
- Ами да речем, че в хола е добре.
- Добре, ще отида да донеса чаши.
- Е, аз съм тук и никъде няма да мърдам – т.е. не смятам да бягам де.
- Ох, с твоето чувство за хумор…
- Ми… – Иво изгледа люлеещите се бедра на Тя – т.е. на Мая, които се отдалечават към кухнята.
Като се замисли човек, или по точно ако ги познава, ще има предвид следните неща: те никога не са правили… онова там, дето го пише по любовните романи, дето е забранено за малки деца. Както се казва, тя удържа фронта N години, защото смята, че онова там дето… е, разваля приятелството. А пък тя иска да си бъде приятелче с Иво. Жена, какво да я правиш…
- Ето чашите – Мая подава две чаши на Иво и стрестнато подскача от пукота на шампанското. Поема подадената й чаша и без дори да дочака да се чукнат я изпива за отрицателно време. Той гледа със странно изражение нейната постъпка, вдига рамене и отпива бавно една глътка, като същевременно налива отново на Тя – т.е. на нея.
И така започва разговор, който се върти с пълна сила около така наречения “задник” и “тъпо копеле”, който я зарязал заради някаква си “крава” и така нататък.
Докато Тя се въодушевява все повече, той лекичко налива масло в огъня, като подава нужните изразни средства за описване на така наречения “задник” и неговата “крава” и след това се съгласява безусловно с казаното, като придобива изражение на вбесен брат, готов да се бори за честта на измамената си сестра. Докато трае тази словесна сцена, нивото на бутилката прогресивно спада заедно с разстоянието между двамата. Бутилката е празна.
Ръката на Тя- т.е. на Мая, трепери и разлива част от ценната течност, която тръгва от устата й надолу по шията и от там незнайно накъде. Иво се навежда и започва да облизва тази малка струйка – последният воден ров преди крепостта…

Червеното вино носи неустоимия и загадъчен чар на кръвта, която поддържа живота ни. То е способно да донесе моменти на върховна наслада с приятно опиянение, когато се стича в гърлото и се смесва с кръвта ни като я кара да трепти и гори в неописуем замъглителен ритъм.
Споделено с любим човек в романтиката на прохладна нощ с ароматни свещи, неговата сила може да извика неочаквани трепети и желание за устремно изживяване, изпълнено със слънчевите лъчи на зората, галещи росата по заспалите цветни камбанки. То ще ви увлече в своя въртоп както буйния планински поток, който подхвърля хартиена лодка направена от неумела детска ръчица.
Ароматът на неспирния виновъртеж в голямата тънкостенна чаша: съвършено гладка, полирана като искрящ диамант с проблясъци от запалените свещи, гали сетивата и събужда скритата в ъгълчетата на устните усмивка, едновременно страстна, дяволита и плаха. Премрежва очите и притегля други устни все едно са живителни сокове за лалето, което разтваря своята камбанка, за да покаже своето очарование на разцъфналата до него роза.
Капката, която се изплъзва случайно, оставя гореща следа от загадъчни фантазии и несподелени мечти с надеждата те да се превърнат в сбъднати желания.
Не едно сърце е проляло кръв заради силата на червеното вино. Не една сълза е била грижливо запазвана за неговия страстен вкус. Всяко зърно грозде в този еликсир е пило от най-жарките слънчеви лъчи и от най-хладните дъждовни капки. Наслушало се е на безброй митове и легенди, разказани от елфите и е запомнило нежните пръсти на берачките. От дъбовите бъчви е взело мощта и искрящия цвят: опияняващ и еротичен съзидател, разрушител и пленител. Самотно носталгичен…. натежал от горчиви сълзи.
С него лесно може да попаднете в капана на любовта, омразата, радостта, изневярата и върховната наслада.
Във вашите ръце то може да бъде приятел, съратник, враг, любим, нежна отрова, ярост и страст.
Отворете бутилката и вдъхнете аромата на корк пропит с емоция. Налейте и отпийте. Реката вече гали тялото ви с вълни от светлина и огън.

Прозявам се и се протягааааам – супер занимание за сутрешна гимнастика. Мързи ме та две не видим. То като се погледна мен си ме мързи така непрекъснато. Много ме мързи но си имам причина: богат съм, много съм богат, или поне ще стана богат, утре сутрин ще съм богат.
Мда ако знаеш само колко ми е гот от този факт. Така е, ние богатите копелета можем да правим каквото си поискаме и с която си поискаме -хаха. Я да взема да се зачукам в близкият бар да закуся с едно малко няколко пъти.Ето го бара, любимият бар, хаха любим е щото само тук ми дават на кредит. Чакат да умре чичото, ама той вече умря и аз сега съм богат, въшлив от пари или поне утре ще бъда. Само да отворят проклетото завещание и аз ще съм най – богатото копеле в този район на света.
- Здрасти мен – крещя на бармана – дай едно като за закуска бе! – Супер е сутрин рано да му опънеш едно. Макар да минава три след обед ама си е още сутрин. Най е гот да опънеш и нещо друго след това, ама не винаги се намира. Кофти. Ама днес няма да е така. Днес старото богато копеле няма да остане на сухо. Днес си имам нещо за …
- А ето я! Седи и ме чака. Чака да дойда до шибаната и маса и да и платя питието. Обаче, мен, не е познала, аз съм най-гадното копеле което никога не си плаща, дори и сега, когато съм червив от пари или поне ще бъда. Седя си на бара, лигавя се над поредното малко и чакам. Мисля. Хаха – голям майтап е аз да мисля. И докато си мисля така, усещам как ми отесняват панталоните, ех мен, като много се замисля все ми отесняват гащите – ама кво да го правиш така сме ние ентелигентите.
Установявам, че съм се замислил така дълбоко щото онази е станала от масата и ми се е лепнала до задника. Здраво се е лепнала, с две ръце. Леле, мен ставам все по замислен, а това е на добре. Обръщам се значи към нея да види, че съм много замислен по въпроса, а тя направо ми хваща мисълта с ръка и я помъква със себе си към моя апартамент.Добре че съм оставил отключено та нямаме загуба на време с ключовете. Онази ме фърля на леглото, значи, и аз падам с мисълта си към един ръб и на секундата преставам да съм толкова замислен, щото се появи по- сериозна работа за правене – започва да ме боли. Тъпата кучка се занесе в кухнята да търси пиячка, ама аз си знам, че няма да намери нищо, щото си се познавам.
През това време аз, мен, се правя на сърдит и се занимавам с разни тъпи работи като болки в мисловната област. Дочувам нежните стъпки на копитата и да се задават откъм където беше и с прискърбие забелязвам, че е открила празничното ми шампанско, дето щях да си го пия утре.
Иначе имаше готини цици, или поне така ми се струваха от моята ниска гледна точка.
- Внимавай с шампанското – рекох и аз – отива право в главата – това го бях чул в един филм.
- Много си прав – отговори тя, вдигна бутилката над себе си и рязко замахна.Усетих някой да ме бута. Отворих очи и видях Джони. Егати как ме цепи главата, ох мъка, имал съм махмурлук ама това си е направо… нямам думи.
- Пич кво става бе? Целият си в кръв и смърдиш на вино. Пак си се напил като свиня.
- Не бе, мен, не съм. Бях тук с една и тя реши да ми спести махмурлука, като ми разби бутилката в главата.
- Къде я намери тази бе пич?
- Как къде? В бара къде.
- Аха в бара значи. И кой кого намери – тя теб, или ти нея?
- Що бе, мен, нещо си много любопитен?
- Ами що! Я ми кажи ти, копеле тъпо, какво беше условието да гепиш завещанието? А ?Да си в десет нула – нула на 21- ви в офиса на фирмата.Така ли беше?Така.И що така? Щото си тъпо и неизпълнително копеле и щото чичо ти каза, че ако не изпълниш поне това условие, веднъж да си точен за нещо, край с теб. Така ли е?
- Така е бе, мен.
- Е пич значи край със теб!
- Ама …
- Сори пич, вече е 12 часа и знаеш ли кой сега е червив от пари? А? Знаеш ли? Аз пич! Щото се оказах сериозен, щото през целият си шибан живот се скъсвах от бачкане, но нееееее чичо харесваше теб, гадното копеле. Знаеш ли, аз го накарах да постави това условие да бъде сигурен, че поне едно нещо ще изпълниш. Хаха, какъв глупак си! Една тъпа кучка да видиш и край с теб. Ще бъда честен, виждаш ли мадамата дето влиза? Да ти е позната? Разбира се, че е. Неее, това не е момичето от бара. Е, пич, да ти представя моята съпруга щото ти така и не се запозна с нея. Щото и на сватбата на скапаният си брат не дойде и защо не дойде – щото бе пиян. Чао, пич, живей си скапания живот и за да не кажеш, че аз съм гадното копеле, платил съм ти кредитите в бара и им казах кой вече е богатото копеле! Хаха.